На поляната, посещавана от племето му, имаше малко езерце. В неговите води, като в огледало, Тарзан за първи път видя отразено лицето си. Един зноен ден в периода на сушата той и един от връстниците му тръгнаха към езерото да пият вода. Когато се наведоха, в тихата вода се отразиха две лица: свирепите и страшни черти на маймуната наред с фините черти на един младеж от стар аристократичен английски род.
Тарзан се изненада. Не стига, че е без косми, ами имал и такова безобразно лице! Той се зачуди как го търпят другите маймуни. Каква отвратителна малка уста и бели зъби! На какво приличат те, сравнени със силните устни и големите зъби на щастливите му братя? А този тънък нос — така жалък и уродлив, като че ли е изтънял от глад!
Тарзан почервеня, когато сравни носа си с великолепните широки ноздри на своя спътник. Виж, той има наистина хубав нос: заема половината му лице! Добре е да си такъв хубавец! — помисли с горест малкото момче. Но когато разгледа очите си, съвсем падна духом. Тъмно петно, сиво кръгче, а наоколо бяло. Отвратително! Даже змийските очи не са толкова отвратителни.
Толкова се бе задълбочил в оглеждане на външността си, че не чу шума на високите треви, разтворени зад тях от един огромен звяр, който се промъкваше из джунглата. Не чу нищо и другарят му: той пиеше жадно и звукът, издаван от пресъхналите му устни, заглушаваше шума от тихото престъпване на врага.
На брега, на около тридесет крачки зад тях, се бе притаила Сабор, голямата и свирепа лъвица. Нервно помръдвайки опашка, тя внимателно протегна голямата си мека лапа и я сложи безшумно на земята. Почти допирайки корема си до тревата, тази голяма хитра котка започна да лази, готова да се хвърли върху жертвите си.
Сега тя бе на десетина метра от двамата връстници, които нищо не подозираха. Лъвицата прибра бавно задните си крака. Едрите мускули се изопнаха под златистата кожа. Тя се притисна така плътно към тревата, че просто се сля с нея, само линията на гърба й стърчеше над земята. Опашката не мърдаше вече, лежеше зад нея неподвижна, изопната като тояга. Това трая само миг. След това лъвицата нададе ужасен рев и скочи.
Лъвицата Сабор бе умен ловец, макар че свирепият рев, който нададе, може да изглежда глупав: не е ли по-сигурно да нападнеш жертвата си безшумно! Но Сабор познаваше бързината на обитателите на джунглата и невероятно острия им слух. За тях е еднакво ясно предупреждение и внезапният шум на тревата, и най-силният вой. Сабор разбираше, че не ще успее да се хвърли безшумно иззад храсталаците. Дивият й рев не бе предупреждение. Тя изрева, за да смрази от ужас бедните жертви за един кратък миг, докато впие острите си нокти в меките им тела.
Що се отнася до маймуната, разсъждението на Сабор бе вярно. Животното се вкамени за миг, но този миг беше напълно достатъчен за гибелта му. Но Тарзан — детето на човека — не изгуби самообладание. Животът в джунглата сред постоянните опасности го бе научил храбро да посреща случайностите, а по-високият интелект му помагаше да се ориентира с бързина, която не бе по силите на маймуните. Ревът на лъвицата Сабор наелектризира мозъка и мускулите на малкия Тарзан и той се приготви веднага за отбрана. Пред него бяха дълбоките води на езерото, зад него — неизбежната смърт.
Тарзан мразеше водата и я признаваше само като средство за утоляване на жаждата. Той я мразеше, защото свързваше с нея представата за студ, за проливни дъждове, придружавани от мълнии и гръмотевици, от които се страхуваше. Неговата дива майка го бе научила да избягва дълбоките води на езерото. Нали той сам бе видял преди няколко седмици как малката Нита потъна под спокойната повърхност на водата и не се върна вече при племето?
От двете злини бързият му ум обаче избра по-малката. Не бе замрял още ревът на Сабор, който наруши тишината на джунглата, и Тарван почувства, че студената вода се затваря над главата му. Той не знаеше да плува, а езерото бе дълбоко, но не загуби самоувереността и изобретателността си. Започна енергично да маха с ръце и крака, като се мъчеше да излезе на повърхността, и инстинктивно започна да прави движения, които наподобяваха движенията на плуващо куче. След няколко секунди носът му се показа над водата и тогава разбра, че ако повтаря движенията, ще успее да се задържи над водата и дори да се отдалечава от лъвицата.
Тарзан бе учуден и зарадван от това ново умение, открито така неочаквано от него, но нямаше много време за мислене. Сега той плуваше успоредно на брега и виждаше жестокия звяр, който, притулен зад безжизненото тяло на приятеля му, навярно би хванал и него.