Лъвицата следеше напрегнато Тарзан, очевидно предполагайки, че ще излезе на брега, но той и не мислеше за това, а нададе висок предупредителен вик към своето племе.
Почти веднага се чу далечен отговор и тутакси четиридесет или петдесет маймуни се понесоха по дърветата към мястото на случката. Пред всички тичаше Кала, защото позна гласа на любимото си дете, а заедно с нея бе и майката на маймунчето, което вече лежеше мъртво под лапите на жестоката Сабор.
Огромната лъвица въпреки предимствата си пред човекоподобните маймуни все пак не желаеше да се среща с тях. Като изрева яростно, тя скочи и се скри в храсталаците.
Тогава Тарзан заплува към брега и бързо излезе на сухо. Чувството на свежест и удоволствие от студената вода изпълваше малкото тяло. След това той никога не пропускаше случай да се окъпе в езерото, реката или океана. Кала дълго не можа да привикне с тази гледка, защото, макар че маймуните умеят да плуват и го правят, когато са принудени, те избягват да се потапят във водата доброволно.
Приключението с лъвицата остана като един от интересните спомени на Тарзан. Такива произшествия нарушаваха еднообразието на всекидневния живот. Без такива случаи животът му би бил само скучна верига от търсене на храна, ядене и сън.
Племето, към което принадлежеше Тарзан, скиташе из местност, простираща се на тридесет километра по морския бряг и на шестдесет километра навътре в сушата. Ден след ден обхождаха маймуните тази област, оставайки понякога по цели месеци на едно и също място. Преходите и спирането зависеха от изобилието или липсата на храна, от природните условия в местността и от присъствието на опасни зверове. Но трябва да се каже, че Керчак често пъти караше маймуните да правят дълги преходи само защото му омръзваше да стои на едно и също място.
Спяха там, където ги заварваше мракът, спяха на земята, понякога покриваха главите си, а нерядко и телата си с грамадните листа на тропически растения. Много често, когато нощите бяха студени, за да се стоплят, лежаха притиснати по две, по три. Така спеше през всичките тези години и Тарзан — в прегръдките на Кала.
Нямаше съмнение, че огромното свирепо животно горещо обича бялото си дете. То от своя страна отвръщаше на големия космат звяр с нежност, която би отдавало и на младата си хубава майка, ако тя не бе умряла.
Наистина, когато Тарзан не слушаше Кала, тя го удряше леко, но в повечето случаи го галеше. Ала Тублат, нейният мъж, продължаваше да го мрази и търсеше случай да свърши с бялата маймуна. Тарзан също използваше всеки удобен случай, за да отвръща с пълна взаимност на чувствата на своя пастрок. Винаги когато можеше безопасно да го закачи, да му се изплези или да го наругае, когато е в прегръдките на майка си, той то правеше. Изобретателният ум и хитростта помагаха на Тарзан да измисля хиляди дяволии, да засегне Тублат, да отрови и без това тежкото му маймунско съществуване.
Още от малък Тарзан се научи да прави върви, усуквайки и свързвайки дълги треви. С тези върви при всеки сгоден случай връзваше лапите на Тублат или пък се мъчеше да го хване под мишниците и да го завърже по ниските клони на дърветата.
Играейки постоянно е връвчиците, момчето се научи да прави груби въжета и примки, с които си играеха и другите маймунчета. Те се опитваха да му подражават, но само той изобретяваше разни неща и ги усъвършенстваше.
Веднъж, както си играеше, Тарзан хвърли примката към един от тичащите с него другари. Примката случайно се обви около врата на маймуната и я принуди да се спре внезапно. „Аха, ето една нова и хубава игра!“ — помисли си Тарзан и веднага се опита да я повтори.
Постепенно, чрез постоянна практика и старателни упражнения, той изучи отлично изкуството да хвърля ласото около врата на жертвата си. Оттогава животът на Тублат се превърна в някакъв кошмар. Спеше ли, ходеше ли, денем или нощем, той никога не бе уверен, че невидимата, безшумна примка не ще достигне шията му и не ще го задуши.
Кала наказваше Тарзан, Тублат се кълнеше да му отмъсти жестоко, даже старият Керчак обърка внимание на Тарзан за немирствата му, предупреждаваше го, заплашваше го, но всичко бе напразно — момчето не слушаше никого и тънката примка се увиваше около Тублатовата шия точно когато той най-малко очакваше нападение.
Тези шеги забавляваха другите маймуни, защото Счупения нос бе вече старец и никой не го обичаше.
В светлата главица на Тарзан се раждаха нови мисли, създадени от неговия човешки разум. Щом той може да лови своите съплеменници с дълга примка от трева, защо да не се опита да улови с нея и лъвицата Сабор? Това бе само смътна мисъл, която трябваше бавно да узрее и да се таи в подсъзнанието му, докато най-после се осъществи по един блестящ начин.