Към средата на книгата той изведнъж видя стария си враг — лъвицата Сабор, а след това и змията Хиста, свита на кълбо.
О, колко интересно бе това! През изтеклите десет години от живота си той никога не бе изпитвал такова голямо удоволствие. Увлече се дотолкова, че дори не обърна внимание на настъпилата дрезгавина, докато мракът замъгли всички рисунки.
Тарзан сложи книгата пак в шкафа и затвори вратата, защото не искаше някой, друг да намери и унищожи съкровището му. Той нагласи вратата на колибата така, както я бе заварил по-рано. Но преди да излезе, беше забелязал ловджийския нож на пода и го беше взел със себе си, за да го покаже на другарите си.
Тъкмо навлезе в джунглата, от сянката на ниския храст пред него се изправи огромна фигура. Откачало той я помисли за маймуна от своето племе, но веднага разбра, че пред него стои грамадната горила Болгани. Момчето бе тъй близо до нея, че бе невъзможно да избяга. И малкият Тарзан разбра, че едничкият изход е да остане на мястото си и да се бие, да се бие до смърт, защото тези големи зверове бяха смъртни врагове на неговите съплеменници и щом се срещнеха с тях, не ги щадяха.
Ако Тарзан бе възрастен мъжкар от маймунското племе на Керчак, той щеше да бъде сериозен противник на горилата, но той бе само малък англичанин, наистина необикновено развит и мускулест за годините си, но не можеше, разбира се, да се сравнява със страшния противник.
Ала в жилите му течеше кръвта на онзи народ, от средата на който излизат много храбри войници и пъргави спортисти, а освен това той имаше свой собствен тренинг, придобит в живота му между хищните зверове на джунглата.
За Тарзан бе непознат страхът, така както мие го разбираме, малкото му сърце биеше усилено, но само от възбуда. Ако му се бе удал случай да избяга, той щеше да се възползува, но само защото разсъдъкът му подсказваше, че сам не може да се пребори с големия звяр. Ала когато разбра, че бягството е невъзможно, момчето посрещна смело и храбро горилата. По лицето му не мръдна нито един мускул. Изчака и когато врагът го връхлетя, започна да удря грамадното тяло с юмруци, разбира се, толкова безрезултатно, колкото ако муха би удряла слон. В едната си ръка Тарзан все още държеше ножа, който беше взел от бащината си къща, и когато звярът отново се хвърли върху него, момчето случайно удари с острието косматата му гръд. Ножът потъна дълбоко в тялото и животното изрева от ярост и болка.
Само за минута момчето разбра как се употребява острата и лъскава играчка. То веднага се възползва от това ново познание и когато горилата го повали на земята, няколко пъти заби ножа до дръжката в гърдите й.
Животното се биеше по начините, които инстинктът му подсказваше — нанасяше страшни удари с лапите си и хапеше гърдите и гърлото на момчето с големите си зъби. Двамата се търкаляха дълго по земята в яростен двубой. Изморен и облян в кръв, Тарзан все по-слабо и по-слабо удряше с дългото острие на ножа. После малката фигурка се сгърчи и изопна и младият Клейтън, лорд Грейсток, се повали бездушен върху гниещата растителност, покриваща пръстта на неговата родна джунгла.
Керчаковото племе дочу далечния и свиреп боен вик на горилата и както винаги при опасност Керчак веднага събра племето си, от една страна, за колективна защита срещу общия враг, защото горилата може да не е сама, а, от друга, за да провери дали всички членове на племето са налице.
Разбира се, Тарзан липсваше. Тублат, страшно зарадван от случая, се противопостави с всички сили срещу изпращането на помощ. Самият Керчак, който също не бе дружелюбно настроен спрямо момчето, послуша Тублат и като сви рамене, се върна при купчината листа, върху които си бе приготвил легло.
Но Кала не мислеше така. Тя се спусна по клоните към мястото, откъдето ясно долитаха виковете на горилата.
Мрак покриваше джунглата и едва изгрялата луна пръскаше невярната си светлина и хвърляше чудновати сенки върху разкошната зеленина.
Бледите лъчи стигаха до земята, но тази светлина само сгъстяваше непрогледната тъмнина на джунглата.
Безшумно, като грамаден призрак, Кала се прехвърляше от клон на клон. Тя ту се спускаше по големите клони, ту се хвърляше на далечно разстояние от едно дърво на друго и бързо приближаваше към местопроизшествието. Опитът и познаването на джунглата й подсказваха, че мястото на боя е близо. Воят на горилата показваше, че страшният звяр е в смъртен двубой с някой друг обитател на дивата гора.