Празненството Дум-Дум се уреждаше най-често по повод някое важно събитие в живота на маймуните, например победа над неприятелите, залавяне на пленник, умъртвяване на някой голям хищник и най-после при смърт или обявяване на нов главатар на племето. Всеки подобен случай се придружаваше от тържествения церемониал Дум-Дум.
Този ден се празнуваше убиването на една голяма маймуна от друго племе. И когато Керчаковите съплеменници се наредиха на арената, два силни самеца донесоха трупа на победения. Те сложиха товара си пред барабана и клекнаха край него на стража. Другите участници в тържеството налягаха сред гъстата трева, за да дремнат, докато изгрее луната. Дивата оргия щеше да започне под нейната светлина.
Дълго време на поляната цареше тишина, нарушавана само от нестройните крясъци на пъстрите папагали и чуруликането на хиляди други птици, които на орляци пърхаха между орхидеите и гирляндите от огненочервени цветове, спускащи се от покритите с мъх пънове и стъбла.
Най-после, когато нощта се спусна над джунглата, маймуните се размърдаха, станаха и се разположиха около барабана. Самките, и малките наклякаха по външната страна на амфитеатъра, а мъжете се разположиха на полянката срещу тях. Край барабана седнаха три стари самки и всяка от тях държеше дебела тояга, дълга около два метра.
Още с първите слаби лунни лъчи, които посребриха върховете на околните дървета, старите самки започнаха да удрят тихичко и бавно по екливата повърхност на барабана. Колкото повече луната се издигаше и осветяваше гората, толкова по-силно и често удряха маймуните по барабана, докато най-после дивият ритмичен тътен изпълни цялата околност километри надалеч.
Хищните зверове в джунглата прекратиха лова си и наострили уши и вирнали глави, заслушаха с любопитство далечните и глухи удари, които им подсказваха, че големите маймуни са започнали празника Дум-Дум. От време на време някой звяр надаваше остър писък или силен рев в отговор на дивия тътнеж на празника на човекоподобните маймуни. Но никой от тях не смееше да излезе на разузнаване или да се промъкне за нападение, защото, събрани на празника си, тези маймуни вдъхваха у горските си съседи дълбок страх.
Най-после ударите на барабана се превърнаха в истински гръм — тогава Керчак скочи в средата на кръга, на свободното място между самците и барабанчиците. Като се изправи в целия си ръст, той отметна назад глава, погледна издигащата се луна, удари се в гърдите е големите си космати лапи и нададе страшен хриплив вик.
Отново и отново се разнесе този ужасяващ рев над стихналата в безмълвието на нощта и сякаш мъртва джунгла.
След това Керчак пълзешком, дебнейки, скочи край тялото на мъртвата маймуна, която лежеше пред барабана. Без да снема от трупа малките си, червени, святкащи от злоба очи, той подскачаше в кръг.
След него на арената се появи друг мъжкар, изрева и повтори движенията на вожда. Последваха го всички самци и джунглата вече почти непрекъснато се огласяше от кръвожадните им викове.
Тази пантомима представяше предизвикване на противник.
Всички възрастни мъжкари се присъединиха към странното хоро — започна „нападението“. Като сграбчи грамадната тояга от купчината пръти, нарочно приготвени за целта, Керчак с боен вик се хвърли бясно върху мъртвата маймуна. Барабанният тътнеж се усили, а ударите се сипеха върху поразения врат. Всеки самец, който се приближаваше до обредната жертва, я удряше с тояга, а след това се унасяше в бесния вихър на танца на смъртта.
И Тарзан участваше в дивия, скоклив, танц. Мургавото му, набраздено с ивици пот мускулесто тяло лъщеше на лунната светлина и се открояваше с гъвкавостта и изящността си сред непохватните груби и космати зверове.
Колкото повече тътнежът и бързината на барабанния бой се усилваха, толкова танцуващите се опияняваха от дивия му ритъм и от свирепия си вой. Подскачанията им ставаха все по-бързи, от устата им потекоха слюнки, устните и гърдите им се покриха с пяна.
Дивият танц продължи около половин час. На ето че по знак на Керчак барабанният бой престана. Самките барабанчици станаха, промъкнаха се между редовете и се смесиха с тълпата на зрителите. Тогава мъжките маймуни като един се хвърлиха върху тялото на врага, което под страшните им удари се превърна в мека космата пихтия.
Рядко им се случваше да ядат прясно месо. По тази причина дивата веселба на нощното им празненство винаги завършваше с изяждането на окървавения труп. И сега всички се нахвърлиха с ярост върху месото. Грамадните им зъби се впиваха, разкъсвайки кървавото тяло. По-силните от тях вземаха по-хубави парчета, а слабите се въртяха около биещата се и ревяща тълпа, очаквайки момента, когато с хитрост ще се докопат до някое по-хубаво парченце или ще отмъкнат някой кокал, преди да се свърши всичко.