Една след друга заслизаха от убежищата си маймуните от племето. Те образуваха стена около Тарзан и победения му враг и когато се събраха всички, той се обърна към тях:
— Аз съм Тарзан! — извика той. — Аз съм великият борец. Всички са длъжни да почитат Тарзан и Кала, майка му. Измежду вас няма нито един, който може да се мери с него по сила. Враговете му нека се пазят!
Забил втренчен поглед в злобните червени очи на Керчак, младият лорд Грейсток удари могъщите си гърди и още един път нададе острия предизвикателен рев.
VIII
Лов от върховете на дърветата
На следното утро след Дум-Дум маймуните бавно потеглиха назад към брега през гората. Мъртвият Тублат остана там, където бе убит, защото племето на Керчак не ядеше своите. Походът бе само за търсене на храна. Зелкообразни палми, сини сливи, пизанг, ситамин имаше в изобилие; имаше и диви ананаси, а понякога маймуните успяваха да намерят дребни млекопитаещи, птици, яйца, буболечки, насекоми. Маймуните чупеха орехите с могъщите си челюсти и само когато те се оказваха много твърди, ги трошаха с камъни.
Веднъж пътят им бе пресечен от старата Сабор. Тази среща с лъвицата накара маймуните да потърсят спасение по високите клони. Вярно, че Сабор уважаваше многочислеността и острите им зъби, но и маймуните не криеха уважението си към свирепостта и силата й.
Тарзан бе седнал на един нисък клон. Лъвицата, която се промъкваше през гъстака, се озова тъкмо под него. Той хвърли ананас срещу врага на своя народ. Величественото животно се спря и като се извърна, изгледа човешката фигура, която го дразнеше. Сабор размаха сърдито опашка, показа жълтите си зъби и намръщи четинестата си муцуна. Злобните й очи се превърнаха в тънки ивици, в които гореше бяс и омраза. Със свити назад уши лъвицата погледна Тарзан право в очите и нададе остър боен вик.
Седнал на клона над нея, човекът маймуна й отвърна със страшния рев на своето племе.
Няколко мига те се гледаха мълчаливо. След малко голямата котка възви в джунглата и горският гъсталак я погълна, както океанът поглъща хвърления в него камък.
Но в ума на Тарзан се породи сериозен план. Тоя уби свирепия Тублат, значи е станал силен боец. Сега пък ще проследи хитрата Сабор и ще убие и нея. Тогава ще стане велик ловец. В дъното на гладкото европейско сърце на Тарзан се спотайваше силното желание да покрие голотата си с дрехи. От книжките с картинки той научи, че всички хора ходят покрити, а само маймуните са голи. Облеклото е признак на сила, отличителен признак за превъзходството на човека над всички други създания. Не можеше, разбира се, да има други причини, за да се носят такива отвратителни неща.
Преди много луни, когато той беше много по-малък, искаше да има кожата на лъвицата Сабор или на лъва Нума, или на леопарда Шита, за да покрие безвласото си тяло. Тогава поне би престанал да прилича на отвратителната змия Хиста. Но сега Тарзан се гордееше с гладката си кожа, защото тя означаваше произход от могъщ род. В него се бореха две противоположни желания: да ходи свободно гол, както племето на Керчак, или пък като се съобразява с обичаите на своята порода, да носи неудобна дреха. Тези две желания надделяваха у него, редувайки се.
През цялото време, когато след бягството на Сабор племето продължаваше бавното си придвижване през джунглата, главата на Тарзан бе пълна е големи планове за проследяването и убиването на лъвицата. Но веднъж вниманието му отвлече едно страшно явление.
Посред бял ден внезапна тъмнина се спусна над джунглата: всичко утихна. Клоните на дърветата стояха неподвижни, като че ли бяха парализирани в очакване на приближаваща се катастрофа. Цялата природа сякаш замря. А отдалече започна да долита тъпо и печално стенание. То се приближаваше постепенно и ставаше все по-силно. Гигантските дървета отведнъж се огънаха, като че ли някаква сила ги наклони към земята. Те се навеждаха все повече и повече и се чуваше само глухият и страшен вой на вятъра. Но гигантите на джунглата неочаквано се изправиха и заклатиха могъщите си върхове, като че ли с това изразяваха гневния си протест. От понесените във вихъра черни облаци блесна ярко ослепителна светкавица. Гръм разтърси въздуха. След това заваля пороен дъжд и джунглата се превърна в същински ад.
Маймуните, разтреперани от студения порой, се събраха на купчина и се притискаха в стъблата на дърветата. При светлината на мълниите, пронизващи тъмнината, се виждаха диво разлюлените клони, потоците вода и стъблата, огъвани от вятъра. От време на време някое дърво от патриарсите на гората биваше поразявано от гръмотевица, пръскаше се на хиляди късове, изпочупваше клоните на околните дървета и избиваше множество малки животни. Малки и големи клони, отчупени от свирепия вихър, се въртяха и летяла в бесен танц по земята, като смазваха всичко по своя път.