Ураганът бесня дълго, а изплашените маймуни се притискаха една о друга, като се излагаха всяка минута на опасността от падащи дървета и клони и стояха вкаменени от силните светкавици и гръмотевици. Притихнали и ужасени, те мълчаливо страдаха, очаквайки края на бурята.
Той настъпи също така неочаквано, както и началото. Вятърът спря внезапно, слънцето надзърна и природата пак се усмихна. Мокрите листа и влажните чашки на чудните цветя запяха под слънчевите лъчи. Природата омекна и всичко живо й прости за причинените злини и се залови за работа. Животът тръгна по своя път, както и преди бурята.
Но Тарзан направи неочаквано откритие: той разбра тайната на облеклото. Колко топло щеше да му бъде, когато дъждът валеше, под топлата кожа на Сабор! Тази мисъл стана една от подбудите да изпълни плана си.
В продължение на няколко месеца племето скиташе край ниския бряг, където бе хижата на Тарзан, и той можеше да отделя по-голямата част от времето си за учене. Но скиташе ли из джунглата, ласото му бе винаги готово и много дребни животинки попаднаха в примката му.
Веднъж ласото се уви около късата шия на дивия глиган Хорта. Той се хвърли яростно, опитвайки се да се освободи, и събори Тарзан от клона, на който се бе закрепил. Звярът чу шума от падането, обърна се и като видя лесната си плячка, наведе глава и се хвърли върху изненадания момък.
За щастие Тарзан не пострада; той бе паднал на четирите си крака, по котешки, с разтворени широко нозе. Намерил се пред глигана, мигом скочи с пъргавината на маймуна на едно дърво и избягна опасността тъкмо тогава, когато разяреният Хорта профуча под него.
Благодарение на този случай Тарзан се научи какво може да очаква и от какво трябва да се страхува при употребата на ласото. Той изгуби въжето си, но пък разбра, че ако Сабор го бе съборила от клона, изходът на срещата щеше да бъде съвършено друг и той несъмнено щеше да бъде убит.
Нужно бе много време, докато си направи ново въже. След като бе готово, Тарзан се зае със замисления от него лов и легна сред гъстия листак на един грамаден клон, точно над пътеката, по която зверовете отиваха на водопой. Под него минаха много дребни животни, но той не ги закачи. В този момент дребният дивеч не го интересуваше. За да постигне целта си, му бе нужно едро животно.
Най-после се яви и тази, която чакаше. Мощните мускули играеха под кадифената разкошна кожа: охранена и блестяща, идваше лъвицата Сабор. Големите й лапи стъпваха меко по тясната пътека. Тя вървеше с вирната глава, като зорко се вслушваше във всяко движение и прошумяване, с бавни и красиви движения се извиваше опашката й.
Лъвицата постепенно се приближаваше към мястото, където я чакаше Тарзан, приготвил навитото на клона ласо. Младежът, стоеше неподвижен като бронзова статуя и непреклонен като смъртта.
Сабор мина под него. Направи крачка, втора, трета — и дългото въже се изви над нея. Широката примка изсвистя и обхвана главата й. И когато Сабор, разтревожена от шума, вдигна глава, примката вече бе обвила врата й. Тарзан затегна здраво ласото около лъскавата шия, след това пусна въжето и се хвана с двете ръце за клона, на който бе застанал.
Сабор бе хваната. Изплашен, звярът направи бесен скок към джунглата. Но Тарзан не искаше да загуби въжето, както преди. Научен от опита, той бе завързал здраво края на ласото за дървото, на което седеше. Лъвицата не бе скочила още и усети, че въжето затяга шията й. Тя се превъртя във въздуха и тежко грохна на земята.
Изглеждаше, че планът е сполучил. Но когато Тарзан хвана ласото, като се опираше на разклонението на два здрави клона, видя, че ще бъде много трудно да притегли към дървото и провеси тялото на могъщия звяр, който при това се съпротивлява, хапе, дращи и вие. Тежестта на старата Сабор бе толкова голяма, че като се опре, на предните си лапи, май само Тантор би могъл да я помръдне от мястото й.
Лъвицата започна да се мята заедно с въжето и отново попадна на пътечката, откъдето можеше да види този, който я беше нападнал. Виейки бясно, тя неочаквано подскочи високо към Тарзан. Но когато с цялата си тежест се удари в клона, на който стоеше Тарзан, той вече се бе преместил.
Покачвайки се на един по-тънък клон няколко метра по-високо, разярената пленница отново остана под него. За миг Сабор увисна на клона, а Тарзан й се подиграваше и хвърляше клечки върху беззащитната й муцуна.