Разяреното животно пак скочи на земята, а той дръпна въжето, но Сабор се бе досетила какво я задържа и като захапа въжето със силните си челюсти, го прегриза, преди Тарзан да успее да затегне повторно ласото.
Момчето бе дълбоко огорчено. Добре обмисленият му план пропадна. Той стоеше на клона, ругаеше и ръмжеше по разхождащото се под него животно, подиграваше му се, правейки различни, жестове и мимики. Цели три часа Сабор се разхожда назад-напред под дървото. Четири пъти, прикляквайки, се хвърляше към стоящия над нея мъчител. Но това бе толкова безполезно, колкото да се гони вятърът, който си играеше и шумеше по върховете на дърветата.
Най-после момчето се насити на това забавление. С остър вик то ловко замери лъвицата с един гнил плод, който се размаза по озъбената й муцуна. След това се понесе бързо по дърветата високо над земята и скоро се озова при своите.
Там той разказа приключението си. Гърдите му се повдигаха от гордост и той бръщолеви и се хвали толкова много, че направи впечатление дори на най-заядливите си врагове, а Кала простодушно скачаше от радост и гордост.
IX
Среща
Тарзан, храненикът на маймуната, продължаваше да живее първобитния си живот в джунглата още няколко години почти без промяна. Ако имаше такава, тя се състоеше само в това, че ставаше по-силен и по-умен и че научи твърде много от книгите за чудните краища, намиращи се някъде зад пределите на неговата гора.
Животът не му се струваше еднообразен и безцветен. Винаги имаше работа, винаги можеше да ходи на лов, да търси плодове или пък да лови из многобройните рекички и езера рибата Пиза. Освен това винаги трябваше да се пази от Сабор и от свирепите й сродници. Тази постоянна опасност придаваше остър вкус на всяка минута от живота му.
Животните го дебнеха често, но и той още по-често ги дебнеше. И макар че нито веднъж острите им и жестоки нокти не го бяха докоснали, случваше се няколко пъти разстоянието, което го делеше от тях, да бъде толкова малко, че между гладката му кожа и ноктите им едва можеше да мине едно месесто листо.
Бърза бе лъвицата Сабор, бързи бяха Нума и Шита, но Тарзан бе като светкавица.
Той се сприятели със слона Тантор. Как? Не питайте. Но жителите на джунглата знаеха, че често пъти в лунни нощи Тарзан, храненикът на маймуните, и слонът Тантор се разхождаха заедно. И там, където пътят в гората биваше свободен, Тарзан яздеше, седнал на могъщия гръб на слона.
Но всички зверове в джунглата бяха врагове на Тарзан, всички освен племето му, сред което сега той имаше много привърженици.
И така, на осемнадесет години младият английски лорд не можеше да говори английски, но все пак умееше да чете и да пише на родния си език. Той никога не бе виждал друго човешко същество освен себе си, защото малката област, в която скиташе племето му, не бе прорязана от нито една по-голяма река, по която евентуално биха могли да се спуснат с лодки туземци от вътрешността на сушата. Високи хълмове заобикаляха тази територия от три страни, а океанът — от четвъртата. Тук живееха само лъвове, леопарди и отровни змии. Самите девствени гори на джунглата дотогава още не бяха посещавани от същество от породата животни, които се наричат хора.
Веднъж обаче, когато Тарзан пак седеше в хижата на своя баща, унесен в тайните на книгите, едно съдбоносно събитие завинаги наруши безлюдието на джунглата.
Далече на изток, по гребена на един нисък хълм, Тарзан видя да се движат едно зад друго някакви същества. Отпред вървяха петдесетина воини, въоръжени с дълги копия с железни остриета, освен тях всеки носеше и по един голям лък и отровни стрели. На гърбовете им висяха обли щитове, през ноздрите им бяха прекарани големи железни халки, а по сплъстените им като козина коси имаше китки от ярки пера. Челата им бяха татуирани с три успоредни цветни ивици, гърдите — с три концентрични кръга. Жълтите им зъби бяха остри като у хищниците, а големите провиснали устни им придаваха още по-зверски вид.
След тях се мъкнеха неколкостотин жени и деца. Те носеха на главите си различни товари: кухненски съдове, покъщнина и големи денкове със слонова кост. Следваха ги отделение войници като тези от челната колона. Личеше си, че се страхуват от нападение повече отзад, отколкото насреща. За това свидетелстваше начинът, по който бе построена колоната. Така и беше. Чернокожите се спасяваха с бягство от войниците на белия човек, който така ги ограбваше и потискаше, отнемайки им слоновата кост и каучука, че един ден те въстанаха срещу потисниците си, убиха белия офицер и унищожиха малкия му отряд от местни войници. След това няколко дни ядоха от месото им.