Неочаквано една нощ селището им бе нападнато от по-силен отряд, дошъл да отмъсти за смъртта на другарите си. През тази зловеща нощ черните войници на белия човек на свой ред се наядоха до насита с месо, а жалките останки на могъщото някога племе се скриха в мрачните джунгли — на път към неизвестността и свободата.
Но това, което означаваше свобода и дирене на щастие за тези чернокожи диваци, носеше ужас и смърт за много от дивите обитатели на тяхната нова земя.
Три дни бавно се промъкваше отрядът през дебрите на непроходимата гора. Най-после в ранната утрин на четвъртия ден те стигнаха до малко местенце земя близо до рекичката, което изглеждаше по-незалесено от другите места, срещани дотогава от тях.
Тук чернокожите пришълци се заловиха с построяването на жилища. След месец те бяха вече разчистили голямо парче земя и построили колиби: около селището израсна здрава ограда; засято бе просо и диваците заживяха постарому в своето ново отечество. Тук нямаше нито бели хора, нито черни войници. Нямаше събиране на слонова кост и на каучук за жестоките и користни стопани.
Изминаха доста месеци, преди черните да се решат да навлязат навътре в горите, които обграждаха новото им селище. Мнозина от тях вече станаха жертви на старата Сабор. Джунглата бе пълна със свирепи и кръвожадни котки, лъвове и леопарди и туземците се страхуваха да отиват далече от своите надеждни огради.
Веднъж Кулонга, синът на стария вожд Мбонга, навлезе далеч на запад. Той вървеше предпазливо из гъсталаците, държейки копието си готово и здраво притискайки с лявата си ръка към стройното си черно тяло дълъг объл щит. На гърба му висеше лък, а колчанът му бе пълен с прави стрели, грижливо намазани с тъмно смолисто вещество, благодарение на което дори лекото драсване бива смъртоносно.
Нощта застигна Кулонга далеч от селището на баща му, в посока запад. Той се покачи на едно голямо дърво и си направи нещо като площадка, върху която легна да спи.
На разстояние четири километра западно от него нощуваше племето на Керчак.
На другата сутрин, в зори, маймуните станаха и се разпръснаха из джунглата да търсят храна. Тарзан, както винаги, тръгна към хижата. Той искаше да намери по пътя някакъв дивеч и да се нахрани, преди да стигне брега.
Маймуните се пръснаха по една, по две, по три навсякъде из околността, но все пак се мъчеха да бъдат близо една до друга, та в случай на опасност да извикат и да бъдат чути.
Кала вървеше бавно по отъпканата от Тантор пътека в посока запад и бе погълната от това да преобръща гнили съчки, за да намери гъби и годни за ядене насекоми. Изведнъж някакъв странен шум привлече вниманието й.
Пред нея, на около петдесет ярда, пътят бе съвършено открит и през тунела от листа тя видя дебнещата фигура на едно страшно, невиждано същество.
Беше Кулонга.
Кала не си губи времето да го разглежда, бързо се върна и потегли назад по пътеката. Това не бе бягство от нейна страна, а обичай на нейните съплеменници, които благоразумно избягват нежелателно сблъскване, докато не заговори страстта им.
Но Кулонга не спираше… Той усети месо… Ако я убиеше, можеше да се наяде отлично този ден. И той тичаше след Кала с копие, приготвено вече за удар.
На завоя на пътеката Кала сполучи някак да се скрие, но Кулонга я забеляза на откритото място. Ръката, държаща копието, се отметна далеч назад и мускулите в един миг се напрегнаха под гладката кожа. После ръката се изправи и копието полетя към Кала. Но ударът бе лошо пресметнат, копието само одраска хълбока й.
С вик на гняв и болка се хвърли маймуната върху врага си. И в същата минута дърветата затрещяха под тежестта на другарите й. Племето вече бързаше нататък, скачайки от клон на клон, в отговор на вика на Кала.
Кулонга с невероятна бързина свали лъка от плещите си и постави стрела. Опънал силно тетивата, изпрати отровното острие право в сърцето на огромния човекоподобен звяр.
С ужасяващ писък Кала падна ничком пред очите на членовете на племето си.
С рев и вой се нахвърлиха маймуните върху Кулонга, но предпазливият дивак се понесе надолу по пътеката като изплашена антилопа. Той знаеше достатъчно за кръвожадността на тези диви, космати същества и едничкото му желание бе да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и тях.
Маймуните го преследваха доста далече, скачайки стремглаво по дърветата, но най-после една след друга изоставиха преследването и се завърнаха на мястото на трагедията.
Никоя от тях дотогава не бе виждала друг човек освен Тарзан и затова всички смътно се учудваха що за странно същество се е появило в тяхната джунгла.