Далеч на брега, в малката колиба, Тарзан чу слабия отзвук на схватката. Той се досети, че с племето му се е случило нещо сериозно, и забърза натам, откъдето се чуваше шумът на борбата.
Когато дотърча до мястото, завари там цялото племе. Маймуните, силно развълнувани, кряскаха и се суетяха около тялото на неговата убита майка.
Скръбта и злобата на Тарзан бяха безгранични. Той изрева няколко пъти със своя страшен боен вик, удари се със свити юмруци в гърдите, а после се хвърли върху трупа на Кала и горко ридаейки, изля скръбта на своето самотно сърце.
Загубата на едничкото същество в света, което хранеше към него любов и нежност, бе наистина голямо нещастие за него. Какво от това, че Кала бе свиреп и страшен звяр. За Тарзан тя бе нежна, близка и затова прекрасна.
Без да съзнава сам това, той изпитваше към нея същата обич, почит и уважение, каквито всяко английско момче изпитва към своята родна майка. Непознаващ друга майка, безмълвно й отдаде всичко, което би принадлежало на прекрасната лейди Елис, ако беше жива.
След първия изблик на отчаяние Тарзан се опомни и се окопити. Като разпита съплеменниците си, свидетели на убийството на Кала, той научи всичко, което техният беден речник позволяваше. Това бе напълно достатъчно. Той разбра, че странна безвласа черна маймуна с пера, растящи на главата, е хвърлила към Кала смърт от жилава пръчица, а после е побягнала с бързината на елена Бара в посока към изгрева на слънцето.
Тарзан скочи и бързо се понесе през гората по клоните. Той знаеше всички извивки на слонската пътека, по която бе побягнал убиецът, и вървеше напряко през джунглата, за да пресече пътя на черния воин, който не можеше да върви другаде освен по самата пътека.
На бедрото на Тарзан висеше ножът, наследен от баща му, а на плещите стоеше неговото дълго, навито в кръг въже.
След един час човекът маймуна пак слезе на пътеката и се залови да оглежда внимателно земята.
В лепкавата кал на брега на мъничко поточе намери такива следи от нозе, каквито в тукашните гори бе оставял само той, но онези бяха по-големи от неговите дири. Сърцето на Тарзан затуптя силно. Нима той преследва човек, представител на неговия собствен вид?
Имаше две пътеки от следи, сочещи противоположни посоки.
И така, жертвата, която гонеше, е минала оттук и се е върнала по същата пътека. Като се вгледа в голямата прясна диря, забеляза малка бучка пръст, която се свличаше от ръба на едната стъпка — това значеше, че следата е съвсем прясна и тайнственото същество, което гонеше, току-що е минало оттук.
Тарзан пак скочи на едно от дърветата и бързо, почти безшумно, се понесе високо над пътеката.
Не измина и километър и наистина видя черния воин. Той стоеше на откритата поляна. В ръката си държеше гъвкав лък със стрела, готова всеки момент да полети.
Насреща му, готов за скок, стоеше глиганът Хорта с наведена глава и с потънали в пяна бивни.
Тарзан учуден гледаше странното чернокожо същество. То тъй много приличаше на него по външния си вид и все пак се отличаваше по лицето и цвета на кожата. Наистина в своите книжки той бе срещал рисунки, изобразяващи негър дивак, но колко не приличаха онези мъртви отпечатъци на това лъскаво, черно, ужасно същество, в което дишаше животът!
При това този човек със силно изпънат лък напомни на младежа не толкова „негъра“, колкото „стрелеца“ от неговия илюстрован буквар.
„Със С започва стрелец.“ Колко чудно бе това! Тарзан бе толкова възбуден от своето откритие, че едва не издаде присъствието си.
Но на полянката пред очите му ставаше нещо съвсем ново и невиждано.
Мускулестата черна ръка силно изпъна тетивата. Глиганът се хвърли напред и тогава черният човек пусна малката отровна стрела. Тарзан видя как стрелата полетя с бързината на мълния и се заби в четинестата шия на глигана.
Едва-що стрелата изхвръкна от тетивата, Кулонга постави втора, но не свари да я пусне и глиганът стремглаво се нахвърли върху него. Тогава чернокожият прескочи животното с един скок, с неимоверна бързина заби в гърба на обречения Хорта втора стрела и почти мигновено се покачи на едно дърво.
Хорта се изви, за да се хвърли още веднъж върху врага си, направи няколко колебливи крачки и сякаш учуден от нещо, се залюля и падна на хълбок. Няколко минути мускулите му се свиваха, потръпвайки, но след малко той вече лежеше неподвижно.
Кулонга слезе от дървото.
С ножа, който висеше на бедрото му, изряза няколко големи къса от тялото на глигана. Ловко и бързо накладе насред пътеката огън и почна да пече и яде това месо. Другата част от глигана остави там, където си беше.
Тарзан страшно се заинтересува от видяното. Желанието му да убива яростно бушуваше в свирепата му гръд, но жаждата му да научи нещо ново бе по-силна. Той реши да проследи това диво същество и да узнае откъде е дошло. Реши да го убие някой друг път, когато лъкът и смъртоносните стрели не са налице.