Улицата се изпълни с народ. Четирима туземци носеха мъртвото тяло на Кулонга. Зад него вървяха жени, плачеха високо и надаваха страшни писъци. Предната част на шествието се доближило вратата на Кулонговата хижа — същата, в която Тарзан бе влизал. Но веднага се върнаха обратно в лудешки бяг, бърборейки възбудено. Всички ги наобиколиха. Разговаряйки високо и яростно ръкомахайки, те сочеха хижата. Неколцина войници се доближиха и надзърнаха вътре.
Най-после един от тях влезе в хижата: това бе старец, обкичен с метални украшения, с наниз от изсушени човешки ръце, увиснали по гърдите му.
Това беше самият Мбонга, вождът, бащата на убития Кулонга. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Скоро той излезе от колибата с израз на силен гняв и суеверен страх по страшното си лице. Той каза нещо на войниците, а те веднага се спуснаха да претърсват всяка колиба и всеки кът от селището.
Веднага откриха катурнатото котле и липсата на отровните стрели. Не се намери нищо повече и след няколко минути около вожда се събра изплашена тълпа диваци.
Мбонга не можеше да си обясни този низ от страшни и тайнствени произшествия. Намирането на още топлия труп на Кулонга в края на полята им, заклан и ограбен едва ли не пред прага на родната му стряха, само по себе си беше загадъчно, но странните разкрития в самото селище и в колибата на мъртвеца изпълниха сърцата на диваците с неизразим смут и предизвикаха в бедните им мозъци най-чудновати и суеверни обяснения. Сгушени на купчини, те говореха полугласно, като въртяха уплашено на всички страни бялото на облещените си очи.
През цялото време Тарзан ги наблюдаваше от високия клон. Много неща от държането им му бяха непонятни, защото той не познаваше суеверието, а за страха имаше неясна представа.
Слънцето се бе издигнало високо в небето. Тарзан бе огладнял, а до мястото, където бе заровил наченатия труп на глигана, имаше още много мили.
И затова той обърна гръб на поселището на Мбонга и потъна в гъстата гора.
XI
Цар на маймуните
Още не се беше стъмнило, когато Тарзан стигна до племето си, при все че по пътя се спира, за да изяде останките от заровения глиган и да свали лъка и стрелите на Кулонга от клоните, където ги беше скрил.
Натоварен тежко, той скочи от едно дърво сред племето на Керчак.
Изпъчил гордо гръд, той разправяше славните си приключения и се хвалеше с плячката си.
Ръмжейки, Керчак се обърна. Той завиждаше на този чудат член на племето и отдавна търсеше с малкия си злобен мозък някакъв предлог, за да излее върху него своята омраза.
На следната сутрин в зори Тарзан започна да се упражнява в стрелба с лък. Отначало той почти нищо не умерваше, но лека-полека се научи да отправя малките стрели както трябва. Не мина месец и той вече ловко стреляше. Но тези успехи му струваха скъпо — той изразходва почти целия си запас от стрели.
Керчаковото племе продължаваше да чергарува край морския бряг, защото там ловът бе добър, и младежът редуваше упражненията си в стрелба с четене на намиращите се в бащината му колиба книги.
По това време младият английски лорд намери в къщичката метална кутия, дълбоко скрита в един, сандък. Ключът бе в ключалката и след кратко изследване той сполучи да отвори касичката.
В него намери избеляла фотография на гладко избръснат млад мъж, обсипан с брилянти златен медальон на къса златна верижка, няколко писма и една малка книжка.
Всичко това той разгледа внимателно.
Най-много му хареса фотографията, защото очите на младия човек се усмихваха, а лицето му бе открито и приятно. Разбира се, и през ум не му минаваше, че това е неговият баща.
И медальонът му хареса. Тарзан тутакси го окачи на шията си, подражавайки на украсата, която видя у черните хора. Блестящите камъни светеха чудно на гладката му мургава кожа.
Съдържанието на писмата не разбра, защото все още слабо разчиташе ръкописни букви, сложи ги в кутийката с фотографията и насочи вниманието си към книжката. Тя бе почти цялата изписана със ситен почерк и макар че всички буболечки му бяха познати, съчетанията им му се струваха странни и напълно неразбираеми. Тарзан отдавна можеше да си служи с речника, но за съжаление сега той се оказа безполезен. В цялата книга не намери нито една позната дума и той я скри пак в металната кутия, като отложи разгадаването на тази тайна за друг път. Горкият малък храненик на маймуната! Ако само знаеше, че тази малка книжка в здравата подвързия от тюленова кожа съдържа ключа за неговия произход и тайната на странния му живот! Това бе дневникът на Клейтън, лорд Грейсток, написан на френски.