Тарзан сложи кутията в шкафа, но от този момент той не забравяше вече милото и мъжествено лице на баща си и твърдото си решение да разгадае тайната на странните думи, написани в малката черна книжка.
Но сега пред него стоеше важна и неотложна задача. Целият му запас от стрели бе изчерпан и той се готвеше да го попълни, като извърши нападение върху селището на черните хора.
На другия ден рано сутринта се запъти и към обед се озова край селото. Покачи се на същото дърво и както миналия път очите му видяха работещите из полето и пред колибите жени, а тъкмо под него на земята вреше котлето с отрова.
Тарзан лежа няколко часа на клона, очаквайки удобния момент, за да вземе стрели. Но този път не се случи нищо, което можеше да отвлече жителите вън от селището. През целия ден улицата бе пълна с хора. Смрачаваше се вече, а Тарзан все още се спотайваше на клона, над главата на старицата, която се въртеше около котлето.
Работниците се върнаха от полето, ловците от гората и когато всички влязоха, вратите на оградата се затвориха здраво. В цялото село пламнаха огньове, а хората поставиха котлета над тях. Пред всяка хижа стоеше жена и готвеше, а в ръцете си всички държаха питки от маниока или просо.
Неочаквано откъм горската тъмнина се чу вик.
Тарзан погледна нататък. Беше отряд закъснели ловци, които идваха от север. Те с мъка влачеха някакво животно, което се съпротивляваше.
Когато доближиха селото, вратата се отвори, за да минат. Като съзря жертвата, чернокожият народ на вожда Мбонга нададе радостен вик: дивечът бе човек.
Съпротивляващият се пленник бе повлечен по улицата, жените и децата се нахвърлиха върху него с тояги и камъни. Тарзан, маймунският храненик, младият и див звяр от джунглата, се учуди на жестоките зверства, проявени от животните от неговия род. От всички обитатели на джунглата само леопардът Шита мъчеше плячката си. Етиката на другите животни предписваше бърза и милосърдна смърт.
От книгите Тарзан бе извлякъл само откъслечни и оскъдни сведения за начина на живот на човешките същества.
Когато тичаше из гората подир Кулонга, мислеше, че следите ще го изведат или до град от чудновати къщи, поставени на колела — къщи, които изпускаха кълба черен дим от голямото дърво, забито на покрива на една от тях; или до море, покрито с грамадни плаващи здания, които, както му бе известно, се наричаха кораби, параходи, платноходки и лодки. Ето защо той бе много разочарован от жалкото тръстиково селище, спотаено в родната му джунгла, където не се виждаше и една къща, голяма поне колкото неговата собствена хижа на далечния бряг.
Тарзан се увери, че този народ е още по-зъл от маймуните и е жесток като самата Сабор. Това го накара да престане да се отнася с предишното уважение към него.
Междувременно чернокожите довлякоха хванатата жертва в средата на селото, привързаха я към един стълб тъкмо срещу хижата на Мбонга и войниците, размахвайки копия и ножове, образуваха около нея виещ се хоровод.
Около танцуващите войници насядаха жените, те биеха барабани и викаха. Това веднага напомни на Тарзан Дум-Дум и му стана ясно какво ще последва. Но все пак някакво съмнение се яви у него: няма ли чернокожите да разкъсат живата още жертва? Маймуните никога не правеха това.
Кръгът около пленника ставаше все по-тесен и по-тесен, колкото повече танцуващите скачаха в разюздан танц под умопомрачителния тътен на барабаните. Изведнъж блесна копие и прободе жертвата. Това послужи за сигнал на петдесет други копия.
Очите, ушите, краката и ръцете на пленника бяха пронизани: всеки сантиметър от трептящото тяло се превърна в прицел за жестоки удари. Жените и децата пищяха от възторг. Воините облизваха дебелите си устни, предвкусвайки предстоящото угощение, и си съперничеха по отвратителните жестокости, които измисляха, за да измъчват все още живия нещастник.
Тогава Тарзан, храненикът на маймуната, реши, че удобното време е настъпило. Очите на всички бяха отправени към страшното зрелище. Дневната светлина се замени с тъмнината на безлунна нощ и само горящите огньове хвърляха тревожни сенки върху дивата сцена. Човекът маймуна скочи пъргаво на меката земя в края на селската улица. Той събра бързо всички стрели, защото бе донесъл дълги върви, за да ги завърже на куп. Снопът бе вече готов и без да бърза, Тарзан вече се готвеше да си тръгне, когато сякаш някакъв бяс се вмъкна в душата му. Поиска му се да устрои някаква ловка шега на тези уродливи създания, за да почувствуват пак присъствието му сред тях. Като сложи връзката стрели в подножието на дървото, Тарзан започна да се промъква по затъмнената страна на улицата, докато стигна хижата, в която веднъж вече бе влизал.