Керчак се залюля, смъртоносната рана под сърцето почти го лишаваше от съзнание. Но той се съвзе за един миг — достатъчен, за да си освободи ръката от противника. Започна ръкопашен бой.
Здраво притиснал към себе си маймуната човек, свирепият мъжкар се опитваше да захапе гърлото на Тарзан с грамадните си зъби, но мускулестите пръсти на младия лорд успяха да се впият в Керчаковата шия.
Така се бореха те: единият — мъчейки се да прегризе врата на съперника си със своите страшни зъби, а другият — стремейки се да стисне гърлото на врага с ръце, като същевременно се пазеше от озъбената уста на звяра.
До някое време изглеждаше, че по-силната маймуна взема надмощие. Зъбите на напрягащото сетни сили животно бяха на няколко сантиметра от гърлото на Тарзан. Но изведнъж Керчак потрепери с цялото си тежко тяло, за миг като че ли замря, а после падна бездушен на земята.
Той бе мъртъв.
Като измъкна ножа, който така често му спечелваше победата над мускули, по-силни от неговите, Тарзан стъпи с крак върху врата на победения си враг и в гората пак екна високо свирепият вик на победителя.
Така младият лорд Грейсток стана цар на маймуните.
XII
Човешкият разум
Сред Тарзановите поданици имаше един мъжкар, който дръзваше да оспорва властта му. Това бе Теркоз, син на Тублат. Но той толкова се боеше от острия нож и смъртоносните стрели на новия вожд, че се осмеляваше да проявява недоволството си само с дребно непокорство и постоянно коварство. Ала младият цар на маймуните знаеше, че Теркоз само очаква удобен случай, за да му отнеме с измама властта, и затова бе винаги нащрек.
В продължение на дълги месеци животът на маймунското племе сякаш си течеше постарому. Новото бе само това, че благодарение на забележителния ум на Тарзан и на ловджийската му пъргавина снабдяването с храна сега бе много по-добро и по-обилно отпреди. И затова повечето от маймуните бяха много доволни от смяната на вожда.
Нощем Тарзан водеше племето из нивите на черните хора. Там под ръководството на мъдрия си водач маймуните ядяха до насита, но никога не унищожаваха онова, което не можеха да изядат, както прави маймуната Ману и повечето други маймуни. Поради това, макар че чернокожите се гневяха от постоянните грабежи в нивите, нападенията на маймуните не убиха желанието им да обработват земята, нещо, което несъмнено би се случило, ако Тарзан позволеше на своя народ да изпотъпче нивите.
В същото време той много пъти нощем посещаваше селото със своя цел. От време на време се запасяваше оттам със стрели. А скоро забеляза и храната, която негрите оставяха под дървото, и почна да изяжда всичко, което намираше там.
Когато диваците се убедиха, че през нощта храната изчезва, те се ужасиха още повече, защото да оставиш храна, за да спечелиш благосклонността на бога или на дявола, е едно, а съвършено друго е, когато духът наистина се появява и изяжда поднесената храна. Това бе нечувано и изпълваше суеверните им умове с какви ли не смътни страхове. Периодичното изчезване на стрелите и пакостите, вършени от невидимото същество, доведоха туземците до такова състояние, че животът им в новото поселище стана непоносим. Мбонга и старейшините започнаха усилено да говорят, че селото трябва да се напусне завинаги и да се търси ново и по-спокойно място навътре в джунглата.
Търсейки място, черните воини отиваха все по на юг, в самото сърце на гората.
Появата на техните разузнавачи все по-често и по-често взе да обезпокоява племето на Тарзан. Тихото уединение на първобитната гора бе нарушено от нови странни викове. Нямаше вече мир нито за животните, нито за птиците.
Дойде човекът…
Свирепи, жестоки зверове идваха и денем, и нощем, скитайки из джунглата, но по-слабите им съседи бързо побягваха, за да се върнат, щом опасността отмине.
Но когато дойде човекът, много от по-едрите животни инстинктивно напускат местността и често пъти не се завръщат вече.
Така беше и с човекоподобните маймуни. Те бягаха от човека, както човекът бяга от чумата.
Известно време племето на Тарзан се навърташе около залива, защото новият им цар не мислеше да напусне завинаги съкровищата, събрани от него в малката колиба.
Веднъж няколко от човекоподобните срещнаха множество негри на брега на малката река, която бе служила за водопой на много поколения, и видяха, че черните хора разчистват джунглата и строят много хижи. Племето не искаше вече да остане край залива и Тарзан го отведе в гората, на много мили навътре, където още не бе стъпвал човешки крак.