Но веднъж обстоятелствата сами го изправиха срещу Теркоз и той можа спокойно да избере своя път — или да остане с племето, или да го напусне, без да опетни честта си на дивак. Ето как се случи това.
Племето спокойно си търсеше храна. Всички се бяха пръснали на различни страни, когато ненадейно се чу остър вик на изток от мястото, където Тарзан, легнал по корем край бистрия поток се опитваше да хване една риба с бързите си тъмнокафяви ръце.
Като един всички членове на племето се понесоха бързо в посоката, откъдето идваха изплашените викове, и намериха Теркоз хванал за косите една стара самка.
Тарзан се приближи до него и вдигна ръка в знак, че Теркоз трябва да спре боя. Самката не бе негова, а на един беден, стар самец, който отдавна вече не можеше да защитава семейството си.
Теркоз знаеше, че постъпва против законите на своето племе, като бие чужда жена. Но понеже бе заядлив, използува слабостта на мъжа на самката, за да я накаже, че не му е отстъпила крехкия млад гризач, който бе хванала. Когато видя, че Тарзан се приближава без стрели в ръцете, започна още по-силно да удря клетата самка, като се надяваше по този начин да предизвика на двубой омразния враг. Тарзан не повтори предупреждението си, а вместо това просто се хвърли върху маймуната.
Никога от онзи отдавна отминал ден, когато Болгани — вождът на горилите — така страшно го бе издрал, храненикът на маймуната не беше участвал в такъв страшен двубой.
Този път Тарзановият нож надали можеше да помогне срещу лъскавите зъби на Теркоз, но затова пък малкото превъзходство на маймуната над него — силата — почти се компенсираше от изумителната ловкост и бързина на човека.
Все пак в последна сметка антропоидът имаше някой предимства и ако не се бе проявила друга сила, Тарзан, храненикът на маймунското племе, младият лорд Грейсток, би умрял, както и бе живял — като незнаен див звяр в екваториална Африка.
Но онова, което издигаше Тарзан над всичките му другари от джунглата, искрата, в която се изразява цялата разлика между човека и звяра, бе разумът. Разумът го запази от железните мускули и жадните зъби на противника.
Двубоят им едва бе започнал, а те вече се търкаляха по земята, удряйки се, хапейки и разкъсвайки се един друг — два големи, свирепи звяра, които се бият на живот и смърт.
Теркоз имаше дузина рани от нож по главата и гърдите, а Тарзан бе целият издран и облян в кръв. На едно място кожата на главата му бе одрана и висеше над окото, пречейки на зрението му. Но младият англичанин досега сполучваше да избегне ужасните зъби на противника си, който се стремеше да достигне шията му и дори по време на един кратък отдих измисли хитър план: да заобиколи Теркоз отзад и като впие зъби и нокти в гърба му, да нанася удари с ножа си дотогава, докато врагът престане да диша.
Тази маневра бе изпълнена от него много по-лесно, отколкото той се надяваше, защото глупавото животно, без да схване намеренията му, не се и опита да я предотврати. Но когато най-после разбра, че противникът му го хваща така, че той не може да го докосне нито със зъби, нито с юмруци, Теркоз стремително се хвърли на земята. Тарзан можеше само отчаяно да се впива в скачащото, въртящо се и извиващо се тяло. А преди да успее да му нанесе поне един удар, ножът изхвръкна от ръката му от един силен удар и той остана беззащитен. В следващия миг, когато двамата противници се търкаляха по земята, лорд Грейсток трябваше малко да отслаби хватката си, докато най-после едно случайно обстоятелство в тази бърза, постоянна смяна на положения му позволи да извърши ново нападение с дясната ръка, след което, както веднага разбра, позицията му стана почти неуязвима. Ръката му бе провря на под ръката на Теркоз и затискаше врата му. Това бе почти „нелсън“, хватка в класическата борба, която маймуната човек налучка случайно. Но божественият разум му подсказа веднага колко е ценно откритието, което направи. От тази хватка зависеше животът му.
Той се помъчи да направи същото и с лявата си ръка и след няколко минути здравият като на бик врат на Теркоз запука под един пълен „нелсън“.
Той престана да се мята. Двамата лежаха неподвижно на земята един върху друг. И лека-полека валчестата глава на маймуната се извиваше все по-ниско и по-ниско към гърдите.
Тарзан знаеше как ще свърши всичко това. Още една минута и вратът ще бъде счупен. И точно в този момент за щастие на Теркоз в младия човек заговори същата онази способност, която му помогна да надвие маймуната — способността да разсъждава. „Ако го убия — помисля той, — каква полза ще имам от това? Ще лиша племето от един силен боец. Ако Теркоз умре, никога няма да научи за превъзходството ми, а жив винаги ще служи за пример на другите маймуни.“