Но Тарзан не мислеше за това. Той страдаше, че няма облекло и не може да покаже на всички обитатели на джунглата, че е човек, а не маймуна. Често пъти в него се промъкваше съмнението, дали няма все пак да се превърне и той в маймуна: по лицето му почнаха да растат косми. Всички маймуни имат космати лица, а единствените хора, които той бе видял — чернокожите, — са безвласи, с много малки изключения.
Наистина, в книгите се случваше да види рисунки на хора с много косми над устните си, по бузите и брадата, но все пак се страхуваше. Почти всеки, ден точеше острия нож и скубеше младата си брада, та издъно да унищожи този унизителен признак на маймунския род. Така той се научи да се бръсне, наистина грубо и мъчително, но все пак сполучливо.
Когато Тарзан почувствува, че се е оправил напълно след кървавия двубой е Теркоз, една сутрин се запъти към селището на Мбонга. Вървейки небрежно по лъкатушещата пътека в джунглата, вместо да се движи по дърветата, ненадейно се озова лице срещу лице с един черен воин.
Изуменият поглед на дивака бе смешен и преди още Тарзан да успее да свали лъка си, негърът се извърна и хукна да бяга по пътеката с тревожен вик — сякаш зовеше другарите си.
Младият човек се затича след него по дърветата и след няколко минути видя отчаяно бягащи хора. Бяха трима и тичаха в безумна уплаха един след друг из гъстите храсти.
Тарзан ги настигна лесно и те не забелязаха нито как безшумно се носеше над тях, нито как се притаи на един нисък клон, под който минаваше пътеката.
Той даде път на първите двама воини, но когато третият се приближи, ласото безшумно се уви около черната му шия и се затегна чрез едно ловко движение на Тарзан.
Негърът нададе сърцераздирателен вик и другарите му, обръщайки се, видяха, че сгърченото тяло се повдига бавно в гъстата зеленина над тях. С викове на ужас те се втурнаха да бягат още по-бързо, надявайки се да се спасят.
Тарзан мълчаливо и бързо привърши с пленника си, свали оръжието му, украшенията и — о, щастие! — чудесната препаска от бедрата му. Веднага я сложи около кръста си. Сега най-после бе облечен като човек. Никой вече няма да се съмнява в неговия произход. Колко приятно би било сега да се върне при племето си, за да покаже пред завистливите погледи този чуден накит!
Като преметна на рамото си тялото на убития, той тръгна бавно към обграденото с плет малко селце, защото пак се нуждаеше от стрели.
Щом стигна до оградата, Тарзан видя една възбудена група, заобиколила двамата бегълци, които, треперещи от страх и умора, едва можеха да разкажат подробностите от своето приключение. Мирандо, оживено говореха те, вървял наблизо пред тях, но неочаквано се върнал на бегом с вик, че един страшен човек, бил и гол, го преследва. Тогава тримата хукнали да бягат, колкото им държат нозете. После отново се чул пронизителният вик на Мирандо, а когато се обърнали, видели ужасно зрелище: тялото на другаря им се издигало нагоре към дърветата, ръцете и краката му се люлеели във въздуха, а езикът му бил изплезен. Той не казал нито дума повече, а около него нямало никой друг.
В селото настъпи паника. Но мъдрият стар Мбонга се престори, че не вярва на разказа им.
— Разказахте ни дълга приказка, защото не посмяхте да ни кажете истината. Срам ви е да признаете, че когато лъвът се е хвърлил върху Мирандо, вие сте избягали и сте го изоставили. Страхливци такива!
Едва изрекъл последната дума, тъкмо над него от клоните на дърветата се чу силен трясък. Всички с ужас погледнаха нагоре. Зрелището, което се разкри пред очите им, накара дори и мъдрия стар Мбонга да потрепери, защото към тях летеше мъртвото тяло на Мирандо и с трясък тупна на земята пред краката им.
Чернокожите се втурнаха да бягат и изчезнаха в гъстата сянка на околните храсти.
Тогава Тарзан смело влезе в селото, поднови запасите си от стрели и изяде храната, която диваците бяха приготвили, за да смирят гнева на тайнствения зъл дух.
Преди да си тръгне, той пренесе тялото на Мирандо пред входа на селището и го изправи пред стобора така, сякаш мъртвото му лице гледа над оградата по пътеката към джунглата.
Много пъти безумно изплашените черни воини се опитваха да влязат в селището покрай страшното, озъбено лице на мъртвия си другар, докато най-после все пак се решиха. Но когато видяха, че яденето и стрелите са изчезнали, разбраха, че Мирандо е загинал, защото е видял страшния дух на джунглата. Това обяснение им се стори най-разумно. Всички, които са срещали този ужасен бог на горите, са умирали: никой жив човек не го е виждал. Появата му носи сигурна смърт. Те помислиха още, че докато снабдяват божеството със стрели и храна, то няма да им вреди, стига да не се срещат с него. И затова Мбонга разпореди като допълнение към поднасяната храна да принасят в дар и стрели на Мунанго Ксевати. Оттогава така и правеха.