— Добре, така да бъде, Елис! — отвърна усмихнато Джон. — Може би ние напразно се тревожим… Вижда се, че работите на кораба не се развиват добре, но ние май ги пресилваме. Твърде е възможно този моряк да ни е разказал само своите мечти и желания. Навярно му се иска да отмъсти на обидилия го капитан, затова и разказва, че уж отмъщението било неизбежно… Метежите на корабите не са вече на мода. Но ето че капитанът се прибира в каютата си. Аз ще го посетя и ще му разкажа всичко, понеже искам тази гнусна работа да свърши по-скоро. Не ми е приятно да приказвам с това животно.
Казвайки това, той с безгрижен вид се запътя към капитанската каюта и почука на вратата.
— Влезте! — изръмжа сърдито капитанът.
Когато Клейтън влезе в каютата и затвори вратата, той попита отсечено:
— Какво има?
— Дойдох да ви съобщя, че днес случайно подслушах един разговор, от който долових, че хората ви готвят метеж и убийство.
— Това е лъжа! — изрева капитанът вън от себе си. — И ако още веднъж имате нахалството да се бъркате в чужди работи и да подронвате дисциплината на моя кораб, не отговарям за последствията. Да ви вземат дяволите! Мислите, че много ме е страх от вас, понеже сте лорд? Плюя аз на титлата ви. Аз съм капитан на кораба и никому не позволявам да си тика носа в моите работи.
В края на яростната си реч побеснелият капитан изгуби контрол над себе си, лицето му почервеня и последните му думи прозвучаха със силен фалцет. Удряйки с единия юмрук по масата, другия той размаха под самия нос на лорда.
Юмруците му бяха грамадни. Грейсток не се уплаши. Той стоеше спокойно и гледаше разярения капитан право в очите, като че ли нищо не бе се бе случило.
— Капитан Билинг — заговори най-после той, — извинете за откровеност ми, но аз си позволявам да ви кажа, че според мен вие сте едно магаре!
Като изрече това, той се извърна бавно и излезе от каютата с обикновената си непринудена и спокойна походка. Без съмнение именно тя предизвика нова вълна от ярост у избухливия капитан.
Ако Клейтън не му бе казал нищо, твърде вероятно би било само след няколко минути той да се разкае за излишното си разгорещяване, но с държането си лордът премахна веднъж завинаги всяка възможност за помирение.
Сега изчезна всякаква надежда, че в случай на нещастие капитанът ще стане съюзник на Клейтън и заедно ще вземат мерки за самозащита срещу разбунтувалите се моряци.
— Елис — каза младият мъж, като се завърна, — нищо не излезе. Този герой се оказа една неблагодарна свиня. Нахвърли се върху ми като бясно куче… Нека моряците правят с него, каквото искат, ние трябва да се погрижим за себе си. Най-напред да се приберем в каютата. Аз ще приготвя пистолетите си. Жалко само, че оръжието и патроните ни са долу — в багажа.
Прибирайки се, те намериха каютата си в страшен безпорядък. Някой бе ровил в куфарите и разхвърлял дрехите им. Всичко бе изпотрошено, а леглото бе обърнато.
— Личи — каза Клейтън, — че някому нашите неща са се сторили интересни. По-интересни даже, отколкото на нас самите. Какво ли са търсили тези приятели? Да видим какво липсва.
Лорд Грейсток огледа всичко. Оказа се, че ги няма само двата пистолета и патроните.
— Жалко — каза той. — Взели са най-ценното. Сега вече няма съмнение, че ни заплашва бунт.
— Какво ще правим, Джон? — извика жена му. — Сега не настоявам да отидеш при капитана, защото не искам да се подлагаш на нови оскърбления. Може би е най-добре да останем неутрални. Да допуснем, че капитанът надделее. Тогава всичко ще тръгне както по-рано, няма да има от какво да се боим. Ако победят моряците, можем донякъде да се надяваме, че няма да ни закачат, понеже ще видят, че не им пречим.
— Добре, Елис! Ще държим златната среда!
Те започнаха да подреждат каютата си и изведнъж забелязаха, че под вратата се показва някаква записка. Клейтън се наведе да я вземе, но с учудване забеляза, че самата тя се движи под вратата. Ясно бе, че има някой зад нея. Той стана, за да отвори и да настигне непознатия, но жена му го хвана за ръката.
— Няма нужда! — пошушна тя. — Нали ще държим „златната среда“?
Клейтън се засмя и отпусна ръка. Мъжът и жената стояха един до друг и наблюдаваха как се мести малката бяла записка, без да мърдат от мястото си. Най-после записката бе вътре. Джон се наведе и я взе.