Втори слезе висок млад човек с бял костюм от груба материя, а веднага след него — друг възрастен господин с много високо чело и забързани движения.
След тях на брега слезе грамадна негърка, облечена в крещящо пъстри дрехи. Тя блещеше изплашени очи към джунглата и към тълпата каращи се моряци, които разтоварваха денковете и сандъците от лодките.
Последна на брега слезе млада, деветнадесетгодишна девойка. Младежът, който стоеше на носа на лодката, я повдигна високо над вълните и я прехвърли на брега. Тя му благодари с хубава усмивка, но и той, и тя мълчаха.
Без да кажат нито дума, всички тръгнаха към колибата. Очевидно бе, че тези хора бяха решили всичко предварително, още преди да напуснат кораба. Те се доближиха до вратата на колибата, моряците — напред със сандъци и денкове, а зад тях петимата, които доста се отличаваха от тях. Матросите сложиха товарите си на земята и тогава един от тях забеляза записката, която Тарзан бе приковал на вратата.
— Спрете! — извика той. — Какво е това? Преди един час тази хартия я нямаше тук.
Другите матроси се струпаха наоколо, протягайки вратове над раменете на предните. Но понеже малцина от тях бяха грамотни, един от моряците най-после се обърна към стареца, облечен с пардесю и цилиндър.
— Ей, професоре — викна му той насмешливо, — я елате и прочетете тази глупашка записка.
Старецът не се смути от грубия тон и се приближи бавно до моряците, придружен от спътниците си. Като си оправи очилата, погледна закованата на вратата бележка, а след това се обърна и тръгна назад, мълвейки под нос: „Много интересно, много интересно.“
— Стой, старо изкопаемо! — извика матросът, който се обърна за помощ към него. — Нима те повикахме да го четеш за себе си? Върни се назад, стара разваляна такава и ни прочети високо записката!
Старият господин се спря, обърна се и каза:
— Да, това е справедливо. Уважаеми господине, хиляди пъти моля за извинение. Разсеяност бе от моя страна, да, голяма разсеяност. Записката е извънредно забележителна, извънредно забележителна!
Той пак погледна записката, прочете я още веднъж и по всяка вероятност пак би се обърнал и отминал, ако морякът не то пипна грубо за врата и не му изрева на ухото:
— Чети високо, стар идиот! Високо!
— Ах, да, наистина, наистина! — меко отвърна професорът и като оправи още веднъж очилата си, прочете гласно:
„Това е къщата на Тарзан, убиец на зверове и на мнозина черни хора. Не разваляйте нещата, които принадлежат на Тарзан. Тарзан следи.
— Що за дявол е този Тарзан? — извика морякът.
— Той очевидно знае английски — отговори младият човек.
— Но какво значи „Тарзан от племето на маймуните“? — извика момичето.
— Не знам, мис Портър — отговори младежът. — Може би ние сме открили някоя маймуна, избягала от лондонската зоологическа градина, която е пренесла в родната си джунгла европейско възпитание. Какво е вашето мнение по този въпрос, професор Портър? — добави той, като се обърна към стареца.
Професор Архимед Портър оправи очилата си.
— Да, наистина, това е извънредно забележително, много забележително! — каза той. — Но аз не мога да прибавя нищо към вашето обяснение на този наистина чуден случай.
И с тези думи професорът бавно се запъти към джунглата.
— Но, папа — извика момичето, — вие нищо не сте ни обяснили!
— Тихо, тихо, дете — отвърна професор Портър с ласкав и снизходителен тон. — Не обременявайте хубавата си главичка с такива тежки и отвлечени проблеми.
И той пак закрачи бавно, но в друга посока, свел поглед към земята и кръстосал ръце под развяващите се краища на пардесюто.
— Мисля, че този обезумял стар чудак знае за това толкова, колкото и ние — избъбри морякът с мишето лице.
— Благоволете да бъдете по-учтив — извика младият човек, побледнял от гняв и възмутен от оскърбителния тон на матроса. — Вие убихте офицерите си и ни ограбихте. Ние сме във ваша власт, но аз ще ви накарам да се отнасяте с нужната почит към професор Портър и мис Портър или с голи ръце ще извия подлата ви шия, безразлично дали имате, или нямате оръжие!
И така се приближи до моряка, че той, макар да имаше два пистолета и нож на пояса, смутено отстъпи.
— Проклет страхливец! — извика след него младежът. — Вие никога не ще смеете да убиете някого, преди да се обърне с гръб към вас. Пък и тогава не ще се осмелите да ме застреляте.
Казвайки тези думи, той демонстративно обърна гръб на човека с неприятното лице и безгрижно тръгна, като че ли го предизвикваше.
Ръката на моряка бавно се протегна към дръжката на един от пистолетите, а злите му очи блеснаха, поглеждайки към отдалечаващата се фигура на младия англичанин. Другарите му го гледаха, но той все още се колебаеше. В душата си той бе още по-голям страхливец, отколкото предполагаше Уилям Сесил Клейтън.