Като разтвориха листчето, видяха някакви неграмотни драсканици, написани от непривикнала да борави с перото ръка. Те предупреждаваха Клейтън да не съобщава на капитана за изчезването на пистолетите и никому да не казва за разговора си с моряка. В противен случай него и жена му ги очаква смърт.
— Няма що — каза той, усмихвайки се горчиво, — нищо друго не ни остава, освен да стоим мирно и да чакаме участта си.
II
Дивото убежище
Те не чакаха дълго. На другата сутрин преди закуска Клейтън излезе да се разходи на палубата. Изведнъж се разнесе изстрел, последван и от други.
По средата на кораба стояха офицерите. Моряците ги бяха обградили, най-напред бе Черния Майкъл. Капитанът и помощниците му стреляха. След първия изстрел матросите се разбягаха и изпокриха — кой зад мачтите, кой в каютите. От скривалището си те стреляха срещу омразните им петима души, които ги командваха.
Капитанът уби двама матроси с пистолета си.
Труповете им се търкаляха по палубата. Старши помощникът на капитана се залюля и падна по очи. Черния Майкъл изкомандва „Напред!“ и бунтовниците се нахвърлиха върху останалите четирима офицери. Всичкото им оръжие бяха шест пистолета и пушки, затова бяха вдигнали брадви и кирки. Капитанът изпразни пистолета си и докато го напълни, те се хвърлиха в атака. Пушката на втория помощник не изгърмя. Атаката на бунтовниците трябваше да бъде посрещната само с два пистолета. Моряците се спуснаха стремглаво към тях, а офицерите отстъпиха под натиска им.
И от двете страни се сипеха страшни проклятия и закани. Ругатните, гърмежите, стоновете и охканията на ранените превърнаха палубата на „Фувалда“ в лудница.
Офицерите едва отстъпиха няколко крачки назад, когато моряците пак ги връхлетяха. Огромен негър само с един замах разцепи главата на капитана от челото до брадата, след минута и помощниците му паднаха убити или ранени под град от куршуми. Бунтовниците действа ха бързо и решително.
По време на схватката Джон Клейтън, небрежно облегнат при прохода, стоеше и замислен пушеше лулата си, като че ли присъстваше на състезание по крикет. Когато падна последният офицер, той намери, че е време да слезе при жена си: страхуваше се, че метежниците ще се вмъкнат в каютата и ще я намерят сама. При все че външно изглеждаше спокоен и безразличен, в душата си той бе силно разтревожен. Съдбата ги хвърли във властта на необуздани зверове и той се опасяваше за лейди Елис.
Когато се обърна, за да слезе при нея в каютата, той я видя до себе си.
— Отдавна ли си тук, Елис?
— От началото отговори тя. Колко е страшно, Джон! О, много, много ме е страх! Какво ще стане с нас, щом сме попаднали в ръцете на такива хора, и на какво можем да разчитаме?
— Надявам се, че ще можем да получим от тях закуска — каза той шеговито, за да я ободри, и добави: — За всеки случай аз отивам да разузная. Ела след малко. Време е да им покажем, че не се страхуваме от тях и че предварително сме убедени в коректните им обноски с нас.
Моряците се бяха скупчили около умрелите и ранените офицери. Без каквато и да е милост те изхвърлиха през борда своите мъртви и дори още живите началници. Впрочем също тъй безсърдечно те се отнесоха и към убитите си или ранени другари.
Един от бунтовниците, като забеляза приближаващото се семейство, започна да вика:
— И тези двамата на рибите! — и се хвърли върху тях, като замахна с брадва.
Но Черния Майкъл не се шегуваше. Неговият куршум повали моряка на място. След това, като показа лорд и лейди Клейтън, извика високо, привличайки вниманието на другите моряци:
— Чувайте, ей! Тези двамата са мои приятели. Не бива да ги закачате, разбрахте ли ме! Сега тук аз съм капитан и моята дума е закон и като се обърна към Клейтън, добави: — Стойте настрана и никой няма да ви закачи.
При тези думи той изпрати един сърдит поглед към своите другари.
Семейство Клейтън изпълняваше точно съвета на Черния Майкъл, то не се интересуваше от никого и не знаеше нищо за по-нататъшния план на бунтовниците.
От време на време до него достигаше слаб шум от кавги и спорове, а на два пъти зловещото щракане на спусъците нарушаваше тишината. Но Черния Майкъл беше водач на място и съумяваше да накара тази сбирщина от главорези да му се подчинява.
Пет дни след убийството на офицерите морякът от вахтата извика, че вижда земя. Дали това бе остров или материк — Черния Майкъл не знаеше. Но той заяви на Клейтън, че ако се окаже обитаем, той и лейди Елис ще бъдат свалени на брега с всичкия им багаж.
— Там ще преживеете няколко месеца сносно — каза той. — А през това време ние ще намерим някой пустинен бряг и ще се пръснем на различни страни. Обещавам да съобщя на правителството къде се намирате и то ще изпрати някой военен кораб да ви прибере. Но да ви оставим на някой цивилизован бряг, не можем. Там веднага ще ни зададат хиляди въпроси, на които не ще бъде много удобно да отговаряме.