Разбира се, Джон Клейтън протестира против безчовечното им стоварване на пустинен бряг, където ще станат плячка на дивите зверове или на диваците. Протестът му остана без резултат и само разсърди Черния Майкъл. Ще не ще, младият лорд се видя принуден да се покори и се помъчи да се примири с безизходното положение.
Към три часа следобед те приближиха красив, горист бряг, разположен срещу входа на един затворен залив. Черния Майкъл спусна малка лодка, за да измери дълбочината и да реши въпроса, дали „Фувалда“ ще може безопасно да влезе в залива.
След един час хората се върнаха и съобщиха, че както при входа, така и навътре в залива дълбочината е достатъчна.
„Фувалда“ предпазливо навлезе в залива. Веднага от нея бяха свалени три по-големи лодки и по нареждане на Черния Майкъл моряците започнаха да товарят в тях багажа на лорд и лейди Клейтън, който двамата опаковаха мълчаливо, обхванати от тревога поради безизходицата, в която бяха изпаднали. Клейтън дори не се опита да се пошегува, както друг път. Стараеше се да мисли делово — да не забравят нещо от багажа, нещо, чиято липса по-късно биха почувствували осезателно. Сигурно беше, че на пустия остров всяка дреболия можеше да има решаващо значение за живота им.
Грейсток не разчиташе много на обещанието на Черния Майкъл да съобщят на правителството за тях. Имаше много „ако“ в цялата тази надежда. Не се знаеше дали корабът ще стигне невредим следващата суша (по море всичко се случва). Напълно възможно бе свирепите моряци да се разбунтуват някой ден срещу своя главатар и той да последва капитана и офицерите, ставайки храна на рибите. Най-сетне не беше изключено Майкъл просто да забрави или да не удържи дадената дума. Въпреки че досега Клейтън и съпругата му останаха невредими, това още не доказваше напълно, че Черния Майкъл е човек на честта.
Така или иначе, Грейсток беше длъжен да мисли и за други варианти за спасение. По тази причина му хрумна, че няма да е зле на това пусто място да има подръка платна и веднага щом стане възможно, да се опита да построи сам някакъв плавателен съд. Той напълно съзнаваше безумието на идеята си, но беше длъжен да има предвид и най-малката възможност за оцеляване и спасение.
Черния Майкъл се съгласи да му даде платна. Той не можеше да откаже на човека, който бе спасил живота му, един макар и малък шанс да се спаси сам в ситуацията, в която го изоставяше. Впрочем той самият също не можеше да бъде сигурен, че ще успее да съобщи, за семейството, където трябва. А и кой знае дали тези млади беззащитни англичани щяха да оцелеят толкова дълго в тази пустош.
След видяното на кораба лорд Грейсток нямаше голямо доверие в моряците. Той не беше забравил, че един от тях вече бе пожелал да хвърли него и жена му на рибите. Опасяваше се да не би, като закарат багажа и тях самите на сушата, моряците по някакъв начин да им навредят. Нямаха избор.
Наистина нищо не липсваше от багажа на семейството. Дори се появиха някои изчезнали след претърсването в каютата им дреболии. Черния Майкъл удържа обещанието си. Дали той го стори от състрадание или от желание да заличи следите — това не може да се каже положително. Несъмнено бе обаче, че ако на борда се намереше някой предмет, принадлежащ на изчезналия английски чиновник, това би предизвикало нежелателни тълкувания вън всеки цивилизован пристанищен град.
Черния Майкъл изпълни решението си с такава ревност, че дори накара моряците да върнат на Клейтън откраднатите пистолети.
В една от лодките той сложи сланина и сухари. Освен това — малко картофи, боб, кибрит, кухненски принадлежности, сандъци с инструменти и обещаните по-рано корабни платна.
Изглежда, че и шефът на бунтовниците нямаше доверие в своите матроси. Затова той сам придружи семейство Клейтън до брега и се качи в последната лодка едва тогава, когато всички други лодки се бяха отправили към очакващия ги „Фувалда“.
Мълчаливи стояха Клейтън и жена му на брега и гледаха отдалечаващите се лодки. Гърдите на двамата бяха изпълнени с предчувствие за неизбежно нещастие и горчива безнадеждност.
А в същото време иззад малкото хълмче ги наблюдаваха други, разположени близо едно до друго очи — злобно светещи под гъстите вежди.
Когато „Фувалда“ премина теснината и се скри от погледа им зад близкия нос, лейди Елис обви ръцете си около шията на своя мъж и зарида неудържимо. Тя понесе храбро опасността от бунта, на страшното бъдеще гледаше смело, но сега, когато останаха съвършено сами, измъчените й нерви не издържаха страшното напрежение.