— Есмералда! Есмералда! — крещеше той. — Пуснете ме! Лъвът почти ме изяде!
Есмералда помисли, че шумът пред вратата е предизвикан от лъвицата, и според обичая си припадна.
Филандър хвърли уплашен поглед назад. Ужас! Звярът беше съвсем близо! Той се опита да се покатери по стената на колибата, но сполучи само да се хване за лекия навес на тръстиковия покрив. Една минута вися като котка, държейки се за въжето, опънато за сушене на пране. Но тръстиковият покрив не издържа и мистър Филандър с вик тупна по гръб. В същата минута в ума му проблесна един забележителен факт от зоологията. Ако можеше да вярва на изменчивата си памет, то лъвовете и лъвиците никога не закачат човек, който се преструва на мъртъв. И така, Филандър продължи да лежи там, вкаменен от страх. Но тъй като в момента на падането ръцете му бяха вдигнати нагоре, то в тази поза не изглеждаше твърде убедителен мъртвец.
Джейн Портър следеше всичките му действия с кротко учудване.
Най-сетне тя се засмя с лек, приглушен смях и това беше достатъчно. Филандър се обърна на хълбок и се огледа наоколо.
— Джейн! — викна той. — Джейн Портър! Господи, помилуй!
Той скочи на крака и се хвърли към нея. Не му се вярваше, че това е тя и че е жива.
— Господи! Откъде идвате? Къде бяхте? Как!…
— Смилете се, Филандър — прекъсна го девойката. — Не мога да се оправя с такава камара от въпроси.
— Добре, добре — каза Филандър. — Аз съм изплашен и безкрайно учуден да ви видя здрава и читава. Нали разбирате, не зная сам какво говоря. Но елате да влезем, та по-скоро да ми разправите всичко, което ви се е случило.
VI
Селото на изтезанията
Колкото повече малкият отряд навлизаше в гъстата, непроходима джунгла, толкова повече ставаше ясна безполезността на начинанието му. Но скръбта на стареца и безнадеждният поглед на англичанина не позволяваха на Д’Арно да се откаже от търсенето.
Той мислеше, че все пак има някаква възможност да намерят тялото на девойката, или по-точно това, което е останало от него, защото не се съмняваше, че дивите зверове са го разкъсали.
Когато стигнаха до мястото, където беше намерена Есмералда, лейтенантът разположи хората ся в дълга верига. В такъв разгънат строй те се придвижваха изпотени и задъхани през сплетените лиани и другите пълзящи растения.
Това беше тежка работа. До обяд те бяха извървели само няколко километра навътре в джунглата. Но малко по-късно един матрос откри добре отъпкана пътека.
Това беше слонска пътека и Д’Арно, след като се посъветва с Портър и Клейтън, реши да тръгнат по нея.
Тя водеше на североизток. Отрядът потегли в колона, като, Д’Арно беше най-отпред. Той вървеше бързо, защото пътят тук вече беше доста по-лесен. Следваше го професорът. Разстоянието между двамата беше около стотина метра, когато лейтенантът беше заобиколен внезапно от половин дузина туземци. Д’Арно успя да извика, за да предупреди отряда си, но преди да извади револвера, бе завързан и отвлечен в гъсталака.
Викът му разтревожи матросите и около дванадесет души се втурнаха на помощ на командира си, изпреварвайки Портър. Те не знаеха причината, но не се съмняваха, че ги предизвестява за някаква опасност.
Бяха достигнали мястото на произшествието, когато от храсталаците излетя копие и прониза един от тях, а след това върху им се изсипа град от стрели. Матросите започнаха да стрелят безразборно към мястото, откъдето ги обстрелваха.
Към тях се присъедини и останалата част от отряда и те стремително навлязоха в джунглата. Тъкмо тези изстрели чуха Тарзан и Джейн Портър.
Лейтенант Шарпантие вървеше в края на колоната, но като разбра всичките подробности за засадата, оглави малкия отряд, който с бой навлизаше в гъстата растителност.
Стрелите и куршумите се сипеха като град. След миг матросите се биеха в ръкопашен бой с около петдесет черни воини от племето на Мбонга. Странните африкански ножове и прикладите на французите се кръстосаха в свиреп двубой. Скоро туземците вече бягаха из джунглата, оставяйки французите да броят загубите си.
Четирима от двадесетте матроси бяха убити, дузина — ранени, а лейтенант Д’Арно беше изчезнал. Нощта падаше бързо. Тяхното положение се утежняваше от факта, че бяха изгубили слонската пътека, по която вървяха досега. Оставаше им само едно — да направят лагер и да дочакат разсъмването на това място. Лейтенант Шарпантие заповяда да се разчисти малко място и да се вдигне около лагера ограда от отсечени дървета. Тази работа бе завършена чак през нощта. Матросите накладоха голям огън, за да могат да работят на светлината му. Когато се почувстваха до известна степен защитени от негрите и хищните зверове, Шарпантие постави стража около малкия лагер. Уморените хора се изтъркаляха на земята, надявайки се да поспят малко.