Охканията на ранените и воят на дивите зверове, привлечени от шума, гонеха съня от очите им. Изтощени и гладни, те лежаха през цялата тази дълга нощ, молеха се по-скоро да съмне и се унасяха от време на време в тежък сън.
Чернокожите, които отвлякоха Д’Арно, не участваха в последната схватка. Те влачиха известно време пленника, а после излязоха отново на пътеката, далече от мястото на боя. Бързо го подкараха пред себе си. Шумът от сражението ставаше все по-слаб и по-слаб, колкото повече се отдалечаваха от него. И неочаквано пред очите на Д’Арно се откри голяма поляна, в единия край на която имаше оградено тръстиково селище.
Беше вече тъмно, но постовете до оградата разбраха, че карат пленник, преди още групата да стигне до тях.
И тогава за френския офицер започна най-голямото изпитание, на което може да бъде подложен човек. Довеждането на бял пленник в селището на африканските канибали бе събитие.
Дяволската им злоба се разпалваше и от парещия спомен за жестоките насилия, упражнени върху тях и тяхното племе от офицери на Леополд II Белгийски, този долен лицемер, заради чиито зверства бяха напуснали свободната държава Конго като жалки останки от велико племе.
Дали воля на ноктите и зъбите си, жените и децата се нахвърлиха върху Д’Арно. Биеха го с тояги и камъни, дърпаха го. Всички дрехи бяха свалени от тялото му. Безпощадни удари се сипеха като град върху него. Но французинът не извика нито веднъж от болка. Отправяше към бога само една безмълвна молитва — да бъде избавен по-скоро от това изтезание.
Но смъртта, за която се молеше, нямаше да дойде така лесно.
Воините пропъдиха жените и децата, пленникът трябваше да бъде запазен за по-благородна забава. И когато първият изблик на ненавист поутихна, те се задоволиха само да го ритат и оплюват.
Стигнаха до средата на селището. Там Д’Арно бе завързан за онзи голям стълб, от който още нито един жив човек не бе успял да се освободи.
Някои от жените се разпръснаха по хижите за гърнета и вода. Други накладоха много огньове, за да сварят част от месото за пиршеството. Останалата част трябваше да се нареже на тънки ивици и да се изсуши. Очакваше се и другите войници да се върнат и да доведат още пленници. Пиршеството беше отложено до тяхното завръщане.
Вече беше станало твърде късно, когато всички се събраха и започнаха танца на смъртта около обречения.
Полуприпаднал от болка и изтощение, Д’Арно наблюдаваше под притворените си клепачи сцена, която му се струваше странно бълнуване или страшен кошмар, от който трябваше все пак да се събуди.
Боядисани ужасни физиономии, огромни увиснали бърни, изпъкнали жълти зъби, облещени дяволски очи, лъскави гладки тела, жестоки копия — несъмнено такива създания не могат да съществуват на земята. Това трябва да е сън!
Въртящият се кръг от диваците все повече се приближаваше. Острата болка и капещата гореща кръв го увериха в жестоката реалност на безнадеждното му положение.
Копията безмилостно се впиваха в тялото му. Той затвори очи и стисна зъби. Няма да извика, не! Той е войник на Франция и ще покаже на тези скотове как умира офицер и джентълмен…
Тарзан, храненикът на маймуните, не се нуждаеше от допълнителни обяснения, за да разбере значението на тези далечни изстрели.
С целувката на Джейн Портър, още горяща на устните му, той се понесе като вихър по дърветата, право към племето на Мбонга.
Самото сражение малко го интересуваше. Той реши, че то скоро ще свърши. На онези, които са убити, все едно, не можеше да се помогне, а на успелите да се спасят също не е нужна помощта му.
Той бързаше към тези, които не са избити и не са се спасили. Знаеше, че ще ги намери в племето на Мбонга.
Колко пъти Тарзан беше виждал как черните отряди се завръщат от походите на север, водейки пленници, и винаги едни и същи сцени се разиграваха при големия стълб, в ослепителния блясък на редицата запалени огньове.
Той знаеше още, че те рядко губят много време за приготовления. Затова се страхуваше, че няма да пристигне навреме и ще може само да отмъсти.
На техните оргии гледаше през пръсти и само от време на време се намесваше заради удоволствието да дразни чернокожите — жертвите им винаги бяха черни хора.
Този път работата беше по-друга. Бели хора, даже може би от един род с Тарзан, понасят предсмъртните мъки на изтезанията в това страшно място на джунглата.