Падна нощ, а той се движеше по горните клони на дърветата и величествената тропическа луна осветяваше неговия главоломен път.
Внезапно видя отраженията на далечен пламък. Беше вдясно от пътя му. Това трябваше да е огънят, който пленниците са наклали, преди да бъдат нападнати.
Тарзан не знаеше нищо за присъствието на моряците.
Той бе толкова уверен в правилността на посоката си, че мина на около половин километър от огъня на французите, без да му обърне никакво внимание.
След няколко минути Тарзан се носеше по дърветата над селището на Мбонга. Аха! Значи не беше много закъснял! Или?…
Той не можеше да прецени, защото фигурата до стълба беше съвсем неподвижна, а черните воини още я бодяха с копията си. Тарзан знаеше добре обичая им. Смъртоносният удар още не бе нанесен. Тарзан можеше с точност да каже колко време ще продължи танцът. Още миг — и ножът на Мбонга ще отсече едното ухо на жертвата и това ще сложи началото на края, защото скоро след това от пленника щеше да остане само купчина обезобразено месо.
В него и тогава ще има искрица живот, обаче спасението вече ще бъде безполезно и само смъртта би била благодеяние.
Стълбът беше на около 150 метра от най-близкото дърво. Тарзан метна ласото. Над дяволските викове на танцуващите демони неочаквано се разнесе бойният призив на човека маймуна.
Танцуващите спряха като вкаменени.
Въжето се изви с напевно свистене високо над главите на чернокожите. То изобщо не се виждаше при ослепителната светлина на огньовете.
Д’Арно отвори очи. Огромният чернокож, който стоеше пред него, падна по очи, сякаш повален от невидима ръка. Той се мяташе и викаше, а тялото му, блъскано насам-натам, бързо се движеше в сянката на дърветата. Чернокожите с изскочили от орбитите си очи гледаха като омагьосани.
Озовало се под дървото, тялото се изви като стрела нагоре и когато изчезна в гъсталака, обезумелите негри с викове на ужас бясно се понесоха към колибите.
Д’Арно остана сам.
По природа беше храбър, но почувства как се изправя косата на тила му, когато се разнесе зловещият вик.
Щом извиващото се тяло на чернокожия се издигна, грабнато сякаш от някоя свръхестествена сила в гъстата зеленина на гората, Д’Арно настръхна, сякаш сянката на смъртта се изправи от тъмния гроб и се допря с лепкав пръст до плътта му.
От мястото, където тялото изчезна в гъсталака, Д’Арно чу шумолене.
Клоните се залюляха сякаш под тежестта на човешко тяло, чу се трясък, после чернокожият полетя отгоре, тупна на земята и остана да лежи там, където падна.
Тутакси след него скочи и едно бяло тяло.
От сянката излезе млад гигант, огрян от блясъка на огньовете.
Какво можеше да значи това? Кой е този? Нямаше съмнение, че и това същество му носи нови мъки и може би гибел.
Д’Арно чакаше. Погледът му нито за миг не се отделяше от лицето на приближаващия се човек. Той видя ясни, открити очи, които не трепнаха под втренчения му поглед. Д’Арно се успокои и макар да беше загубил вече всякаква надежда, чувстваше смътно, че това лице не таи никаква заплаха.
Без да проговори, Тарзан преряза въжетата, с които бе вързан французинът. Той щеше да падне, изтощен от страданията и изгубената кръв, ако силните ръце не го бяха подкрепили.
Усети, че го вдигат от земята, после почувства, че лети, и загуби съзнание.
VII
Търсачите
Когато зората надникна в мъничкия, загубен в джунглата френски лагер, тя видя един печален и посърнал отряд.
Щом се разсъмна достатъчно, та да може да се огледа цялата местност, Шарпантие изпрати по трима съгледвачи в различни посоки, за да намерят пътеката. След десетина минути те се завърнаха с добра новина и цялата експедиция тръгна назад към брега. Те вървяха доста бавно, защото носеха телата на шестима мъртви. Още двама бяха починали през нощта, а повечето от ранените се нуждаеха от подкрепа, за да могат някак да се придвижват.
Шарпантие реши да се върне в лагера за подкрепление и тогава да направи опит да проследи туземците и да освободи Д’Арно.
Беше късно, когато изморените хора стигнаха поляната край брега. На двама от тях завръщането донесе такава радост, че всички техни страдания и раздиращата душата им скръб начаса бяха забравени.
Когато малкият отряд излезе от джунглата на поляната, първото нещо, което Портър и Клейтън видяха, беше Джейн Портър, застанала пред вратата на колибата.
Тя се втурна насреща им с радостен вик на облекчение и обви с ръце шията на баща си, след което за пръв път, откакто бяха слезли на този ужасен бряг, заплака.
Професор Портър истински желаеше да скрие вълнението си, но напрегнатите му нерви и привършващите сили му изневериха. Той дълго се крепи, но накрая сгуши старческото си лице в рамото на дъщеря си и заплака тихо като изморено дете.