Джейн Портър го поведе към хижата, а французите се запътиха към брега, откъдето идваха да ги посрещнат много техни другари.
Клейтън, желаейки да остави насаме бащата и дъщерята, се присъедини към моряците и води с тях разговор, докато лодката заплува към кораба, където лейтенант Шарпантие трябваше да доложи за несполучливия изход на експедицията.
Тогава Клейтън бавно се упъти към хижата. Сърцето му беше препълнено от щастие. Жената, която той обича, е спасена!
Не преставаше да се пита по какво чудо е успяла да го стори? Да я види жива — това беше направо невероятно!
Когато наближи колибата, оттам излезе Джейн и забърза насреща му.
— Джейн! — извика той. — Бог наистина беше милостив към нас. Кажете как се спасихте! Какъв образ прие провидението, за да ви запази за нас?
Никога преди това той не беше я назовавал по име и преди четиридесет и осем часа Джейн Портър би се обляла в руменина от удоволствие, чувайки това обръщение от устата на Клейтън. Но сега то я изплаши.
— Мистър Клейтън — каза тя спокойно, протягайки му ръка, — позволете ми преди това да ви благодаря за вашата рицарска преданост към моя скъп баща. Той ми разказа за вашата смелост и самоотверженост. Как ще ви се отплати за всичко това?!
Клейтън забеляза, че тя не отговори на неговия поздрав, но не почувства никакви опасения от това. Все пак беше преживяла толкова много… Сега не беше време да й дотяга със своите чувства.
— Аз съм вече възнаграден — отговори той — с това, че ви виждам в безопасност заедно с професора, както и с това, че сме заедно. Мисля, че повече не бих могъл да понеса сдържаната скръб на баща ви. Това беше най-печалното изпитание през живота ми, мис Портър. Към това прибавете и моята лична скръб, най-силната, която съм изпитвал досега. Мъката на баща ви бе така безнадеждна, че аз разбрах — никоя любов, дори любовта на мъжа към жената, не може да бъде толкова дълбока, пълна и самоотвержена, както бащината.
Девойката сведе поглед. Искаше й се да му зададе един въпрос, но той би изглеждал почти кощунствен на фона на ужасните страдания, понесени от тях по времето, когато тя седеше щастлива в компанията на онова богоподобно същество, когато ядеше горски плодове и гледаше с очите на любовта отвръщащите й с такава любов очи.
Но обичта е странен властелин, а човешкото същество е още по-чудно нещо. Джейн все пак не се сдържа, макар че не се опитваше да се оправдае пред себе си или пред съвестта си.
Тя просто се презираше, но зададе въпроса си:
— Къде е горският човек, който тръгна да ви, спасява? Защо не е тук?
— Не разбирам за кого говорите?
— За онзи, който спаси всички ни, дори мене, от горилата.
— О! — извика учуден Клейтън. — Той ли ви спаси? Вие нищо не сте ми разказали за вашето приключение! Моля ви, разкажете ми!
— Но нима не сте го видели? Когато ние с него чухме изстрелите в джунглата, той ме остави и се завтече да ви помага.
Тонът й беше умолителен, а изразът — напрегнат от едвам сдържаното вълнение. Клейтън не можеше да проумее защо тя е така силно развълнувана и загрижена за това, къде се намира сега това странно същество. Той не предполагаше каква е истината, пък и как ли можеше да предположи!
Само смътно усети някаква едва доловима скръб и в душата му проникна зародишът на ревността и подозрението към маймуночовека, на когото дължеше живота си.
— Не сме го виждали — отговори той спокойно. — Не е идвал при нас.
И след минута размишление добави:
— Възможно е да е отишъл при племето си, при хората, които ни нападнаха.
Клейтън сам не знаеше защо каза това, в което сам не вярваше, но любовта, както казахме, е странен повелител.
Девойката го изгледа с широко отворени очи.
— Не! — извика тя разгорещено, дори твърде разгорещено. — Това е невъзможно. Това е невъзможно! Те са негри, а той е бял и си остава джентълмен!
Клейтън се смути, но това малко зеленооко дяволче го изкушаваше.
— Той е странно полудиво същество от джунглата, мис Портър, Не говори нито един европейски език, а дрънкулките му и оръжието му са типични за туземната раса по западното крайбрежие.
Клейтън говореше все по-възбудено.
— На стотици километри от нас няма други човешки същества освен диваци, мис Портър! Той навярно принадлежи към племето, което ни нападна, или към някое друго, но пак диво естествено. Той може би дори е канибал.
Джейн Портър пребледня.
— Аз не вярвам в това — прошепна тя сякаш на себе си. — Това не е истина. Вие ще видите — каза тя, обръщайки се към Клейтън, — че той ще се върне и ще ви докаже, че не сте прав. Вие не го познавате така, както аз го познавам. Казвам ви, че той е джентълмен.