Клейтън беше великодушен, рицарски настроен човек, но нещо в пламенната й защита го тласкаше към безразсъдна ревност. Той изведнъж забрави всичко, което те дължаха на този див горски полубог, и отговори на Джейн с лека усмивка:
— Разбира се, възможно е да сте права, мис Портър — каза той, — но си мисля, че не си заслужава някой от нас да се безпокои за този юначага, който яде мърша. Разбира се, той може да е някой малоумен, преживял преди време корабокрушение. Той ще ни забрави толкова бързо, колкото и ние него. В края на краищата това е само един звяр от джунглата, мис Портър!
Девойката не отговори, но почувства как болезнено се сви сърцето й. Гневът и злобата, насочени към онзи, когото обичаме, ожесточава сърцето ни, но презрителното съжаление ни кара унизено да мълчим.
Джейн знаеше, че Клейтън говори това, което мисли, и пак се опита да си обясни новата си любов.
Тя бавно се обърна и се отправи към хижата, размишлявайки напрегнато. Помъчи се да си представи своя горски бог в салона на презокеанския параход. Припомни си как той ядеше с ръце, късайки месото като хищен звяр, а после изтрива мазните си пръсти в бедрата — и потръпна. Опита се да си представи и как го запознава със своите светски приятели, него, неспокойния, неграмотен, груб човек.
Джейн замислено влезе в стаята си, седна на постелята от треви и притисна ръка към гърдите си. Тогава почувства под блузката твърдите очертания на неговия медальон.
Извади го и дълго го гледа със замъглени от сълзи очи. После го притисна до устните си, зарови лице в меката папрат и заплака.
— Звяр? — прошепна тя. — Нека тогава бог и мен да преобрази в такъв звяр, защото, бил той човек или звяр, аз съм негова!
През този ден не видя повече Клейтън. Есмералда и донесе вечерята и тя каза да предаде на баща й, че не е разположена.
На другата сутрин Клейтън замина със спасителната експедиция за търсенето на Д’Арно. Сега отрядът се състоеше от десет моряци, десет офицери и двама лекари. Имаха и провизии за една седмица. Бяха взели носилки за пренасяне на болните и ранените. Това беше решителен и разярен отряд, една по-скоро наказателна, отколкото спасителна експедиция.
Стигнаха до мястото на сражението малко след пладне, защото вървяха по познат път и не губеха време за разузнаване.
Оттам слонската пътека водеше направо в селището на Мбонга. Беше само два часът, когато отрядът спря в началото на поляната.
Лейтенант Шарпантие, който командваше и този отряд, изпрати част от хората през джунглата към противоположния край на поляната. Друга част зае позиция до входа на селището, а лейтенантът с останалите хора зае позиция в южната част. Бяха се уговорили нападението да започне отрядът, заел най-далечната, северната позиция, за да има време да се придвижи. Техният първи залп трябваше да послужи като сигнал за едновременна атака от всички страни, така че с един щурм да завземат селището на Мбонга.
Около половин час групата на Шарпантие чака сигнала, половин час, който им се стори неимоверно дълъг. Те наблюдаваха туземците, които работеха по нивите или се суетяха из селцето.
Най-после очакваният изстрел прозвуча, последван от канонада от западна и южна посока.
Туземците, охраняващи входа, захвърлиха оръжията си и в паника се втурнаха към вътрешността на селището. Френските куршуми безжалостно ги покосяваха. Прескачайки проснатите им тела, нападателите се втурнаха вътре.
Атаката беше така внезапна и неочаквана, че преди туземците да успеят да се барикадират, улиците се напълниха с въоръжени хора, сражаващи се в ръкопашен бой.
Няколко минути чернокожите бойци храбро се отбраняваха, но после револверите и пушките на нападателите взеха връх и французите пометоха туземните копиеносци.
Малко след това боят премина в преследване, после в страшно клане. Френските моряци намериха остатъците от униформата на Д’Арно по някои от чернокожите си противници. Не посягаха на децата и жените. Когато най-после спряха задъхани, облени в кръв и пот, в селището на Мбонга не бе останал нито един воин.
Старателно претърсиха всяка хижа, всяко кътче, но не можаха да намерят и най-малка следа от Д’Арно.
Със знаци разпитваха пленниците. След време един от матросите, служил във Френско Конго, забеляза, че те разбират криво-ляво наречието, което се използва от белите и от дивите племена по крайбрежието. Но дори и тогава не успяха да научат нещо сигурно за съдбата на Д’Арно.