На всичките им въпроси за него диваците отговаряха с възбудени ръкомахалия или с гримаси на ужас. Най-после се увериха, че всичко това е само доказателство за виновността на тези демони, които преди две нощи са убили и изяли другаря им.
Загубили всякаква надежда, те започнаха да се готвят за пренощуване в селото. Събраха пленниците в три колиби, охранявани от усилен патрул. При входната врата също поставиха постове и селището потъна в тишината на съня, нарушавана само от плача на туземните жени.
На другата сутрин експедицията потегли обратно. Отначало моряците възнамеряваха да изгорят селището до основи, но после размислиха и даже не взеха пленниците със себе си.
Оставиха ги в селото плачещи, но все пак е покрив над главите и с ограда срещу дивите зверове.
Експедицията бавно, напредваше по собствените си следи.
Десет носилки задържаха хода й. В осем от тях бяха ранените, а две се свеждаха под тежестта на мъртъвците.
Клейтън и Шарпантие вървяха в тила на отряда. Англичанинът мълчеше от уважение към скръбта на спътника си, защото Д’Арно и Шарпантие бяха неразделни приятели от детинство.
Клейтън не можеше да не съзнава, че французинът още повече се опечалява от факта, че гибелта на Д’Арно беше съвсем напразна — Джейн Портър беше спасена далеч преди той да се окаже в ръцете на диваците. Освен това начинанието, заради което бе изгубил живота си, беше извън служебните му задължения, бе заради чужди хора. Но когато Клейтън каза всичко това на Шарпантие, той само поклати глава:
— Не, monsieur — каза той, — Д’Арно би пожелал да умре така, но аз съм огорчен от това, че не можах да умра заради него или най-малкото с него. Съжалявам, че не го познавахте отблизо, monsieur. Той беше истински офицер и джентълмен — звание, предоставено на мнозина, но заслужено от малцина. Той не умря безполезно, защото гибелта му за спасението на непознатата девойка ще накара нас, неговите другари, да посрещнем смъртта още по-смело, каквато и да бъде тя?
Клейтън не отговори, но в него се зароди чувство на уважение към французите.
Беше твърде късно, когато стигнаха до хижата край брега. Един изстрел, преди да излязат от джунглата, извести на другарите им, че Д’Арно не е спасен. Предварително се бяха уговорили, че един изстрел ще означава неуспех, три — сполука, а два — че не са намерили нито Д’Арно, нито неговите черни похитители.
Посрещнаха ги печално-тържествено и немногословно. Ранените бяха натоварени на лодките и превозени до кораба.
Клейтън, изтощен от петдневното ходене през джунглата и двете схватки с чернокожите, влезе в хижата да похапне и да си почине на удобната постеля от треви.
На вратата го чакаше Джейн Портър.
— Клетият лейтенант! — каза тя. — Намерихте ли поне следа от него?
— Закъсняхме, мис Портър — отвърна печално той.
— Кажете ми всичко! Какво е станало с него?
— Не мога, мис Портър! Твърде ужасно е!
— Нима са го изтезавали?! — прошепна тя.
— Не знам какво са направили с него, преди да го убият — отговори Клейтън.
— „Преди да го“… нима са го убили? Какво искате да кажете? Да не би да са?…
Тя си спомни какво бе казал Клейтън за вероятните отношения на горския човек с племето и не можеше да произнесе ужасната дума.
— Да, мис Портър, те са човекоядци — каза той, изчервявайки се, и странната и безпричинна ревност към горския човек отново го обзе.
И тогава с внезапна грубост, така неприсъща на Клейтън, колкото вежливостта на маймуната, той каза разпалено:
— Когато вашият горски бог ви е оставил, той навярно е бързал за пиршеството.
Клейтън съжали за думите си още докато ги произнасяше, макар и да не знаеше колко дълбоко засегнаха те девойката.
Разкаянието му се отнасяше по-скоро за неоснователните му нападки към човека, който беше спасил живота им и не бе причинил никому от тях и най-малка вреда.
Девойката гордо отметна глава.
— За вашето твърдение има само един отговор, Клейтън, и аз съжалявам, че не съм мъж, за да ви го дам.
Тя бързо се обърна и се скри в хижата.
Клейтън беше муден като истински англичанин и девойката успя да се скрие в колибата, преди той да съумее да съобрази какъв отговор би дал мъжът.
— Честна дума, тя ме нарече лъжец — каза той тъжно — и, струва ми се, съвсем незаслужено — добави замислено. — Клейтън, мили мой, зная, че сте уморен, но това не е причина да се държите като магаре. Най-добре вървете да се наспите!
Но преди да си легне, той тихичко повика Джейн през тънката преграда, желаейки да се извини. Със същия успех би могъл да се обърне и към сфинкса! Тогава той написа бележка на парче хартия и я пъхна под преградата.