Джейн се престори, че не я забелязва, защото беше твърде обидена и ядосана, но все пак женското начало надделя и тя уж случайно взе бележката и прочете:
„Драга мис Портър, нямах никакво основание да кажа всичко това. Едничкото ми извинение са моите напълно разклатени нерви, макар че това не е никакъв аргумент! Моля ви, постарайте се да мислите, че не съм казвал никога тези думи. Срамувам се. Не исках да ви оскърбя — вас най-малко от когото и да било другиго на света. Моля ви да ми простите.“
— Не, той наистина мислеше така, но аз зная, че това не е истина. Не може да бъде истина — мълвеше развълнувано тя.
Един израз в записката я изплаши: „Не исках да ви оскърбя — вас най-малко от когото и да било другиго на света.“
Допреди седмица този израз би я изпълнил с радост, но сега я гнетеше.
Тя вече съжаляваше, че се е запознала с Клейтън. Но се радваше, че се е срещнала с горския бог. А на всичко отгоре и онова любовно послание, което намери в тревата след завръщането си, с подпис „Тарзан, от племето на маймуните“!
Кой можеше да бъде този нов поклонник? Ами ако е някой от дивите обитатели на тази страшна гора, който можеше да направи какво ли не, за да я има?
— Есмералда! Събудете се! — извика тя. — Как ме дразните, като спите така спокойно, след като наоколо ви има толкова мъка!
— Габереле! — писна Есмералда и седна в леглото си. — Какво има пак? Носорог ли? Къде е, мис Джейн?
— Глупости, Есмералда! Никакъв носорог няма! Лягайте да спите! Противна сте, докато спите, но будна сте направо непоносима.
— Детенце мое сладко, мое малко съкровище, какво ви става днес? Сякаш не сте на себе си — каза прислужницата.
— Ах, Есмералда, тази вечер съм съвсем противна. Не ми обръщайте внимание, това ще е най-доброто от ваша страна.
— Добре, сладка моя, а и вие най-добре легнете да се наспите. Нервите ви са изпънати до немай-къде. От всичките тези разкази на моцю Филандър за типотамите и людоедските духове това не е никак чудно!
Джейн Портър се засмя, отиде до кревата на Есмералда и като целуна по бузата преданата негърка, й пожела лека нощ.
VIII
Братство
Когато Д’Арно се свести, той се намери легнал върху постеля от меки треви в колиба, построена от клони.
През отвора се виждаше поляна, покрита със зеленина, зад която се издигаше плътна стена от храсти и дървета.
Той се чувстваше съвършено разнебитен и твърде слаб. Когато съзнанието му се възвърна напълно, почувства остри болки от безбройните рани във всяка кост, във всеки мускул на тялото си — последица от ужасните побои, които бе изтърпял.
Дори само обръщането на главата предизвикваше у него такова безумно страдание, че той дълго време лежа неподвижно, със затворени очи.
Опитваше се да пресъздаде подробностите от онова, което се беше случило с него до онази минута, когато припадна, за да намери обяснение за сегашното си положение. Мъчеше се да разбере дали е между приятели или между врагове. Най-после си припомни цялата ужасна сцена при стълба и стройната бяла фигура, в прегръдките на която бе загубил съзнание.
Д’Арно не знаеше каква участ го очаква. Не виждаше и не усещаше никакъв признак на човешко присъствие наоколо.
Непрекъснатата музика на джунглата — шумоленето на листата, жуженето на насекомите, гласовете на птиците и маймуните — го унасяше с ласкав, приспивен шепот.
Най-после той потъна в спокоен сън и се събуди чак след пладне.
След пробуждането си пак изпита странното чувство на пълно объркване, което този път обаче премина значително по-бързо, и като погледна през отвора на колибата, видя един човек, клекнал отвън.
Беше с широк, мускулест гръб, силно загорял от слънцето, но въпреки това Д’Арно видя, че това е гърбът на бял човек, и благодари на съдбата.
Французинът тихо повика Тарзан. Той се обърна, стана и се запъти към колибата. „Лицето му е прекрасно — най-прекрасното, което съм виждал досега“ — помисли си Д’Арно.
Приведен, Тарзан пропълзя в колибата при ранения офицер и докосна с хладна ръка челото му. Д’Арно му заговори на френски, но човекът поклати скромно глава, както се стори на французина.
Тогава Д’Арно опита на английски, но получи същия отговор. Италианският, немският и другите езици доведоха до същия резултат. Д’Арно знаеше няколко норвежки, руски и гръцки думи и имаше повърхностна представа за едно от наречията на негърските племена от западното крайбрежие. Човекът не разбираше нищо.
Като прегледа раните му, непознатият излезе от колибата и изчезна. След около половин час се върна с някакъв плод, подобен на тиква, пълен с вода.