Тарзан беше твърде ревностен ученик и след два дни до такава степен беше усвоил френския език, че можеше да произнася къси изречения, като „това е дърво“, „това е трева“, „аз съм гладен“ и други подобни. Д’Арно реши, че е трудно да се учи строежът на френския език въз основа на английския.
Лейтенантът пишеше кратки уроци по английски, а Тарзан трябваше да ги произнася на френски, но тъй като буквалният превод се получаваше отвратителен, Тарзан често се объркваше. Едва сега Д’Арно разбра, че е направил голяма грешка, но му се струваше, че е твърде късно да започва отначало, при това бяха стигнали до етап, на който вече можеха да разговарят помежду си.
На третия ден от спирането на треската Тарзан му написа бележка, питайки го, дали се чувства достатъчно укрепнал, за да го заведе до лагера. Тарзан също изпитваше голямо желание да отиде там, за да види отново Джейн Портър.
Не му беше лесно да бъде край французина през всичките тези дни, когато цялото му същество се стремеше към онази малка къщурка край морето. Онова, което той така самоотвержено вършеше, показваше благородството на характера му.
Д’Арно написа:
„Но вие не ще можете да ме носите през цялото това време из тези девствени гори!“
Тарзан само се засмя.
И така, те потеглиха на път и Д’Арно, както Джейн и Клейтън, се изуми от огромната сила на човека маймуна.
Късно след пладне те стигнаха до поляната и когато Тарзан слезе на земята от клоните на последното дърво, сърцето му туптеше силно в гърдите в очакване да види час по-скоро Джейн Портър. Около хижата не се виждаше никой. Д’Арно се изуми, тъй като не видя и двата кораба в залива.
Чувство на самота витаеше из цялата местност тя неусетно се предаваше на двамата мъже, които се отправиха към колибата.
Двамата мълчаха, но преди още да отворят заключената врата, знаеха какво ще намерят зад нея. Тарзан натисна дръжката и тежката дървена врата се открехна бавно.
Видяха това, от което най-много се страхуваха — хижата беше изоставена!
Мъжете се спогледаха. Д’Арно разбра, че другарите му го смятат за мъртъв, а Тарзан мислеше за жената, която с любов го бе целувала, а сега бе избягала.
Голяма скръб изпълваше сърцето му. Той ще се скрие в джунглата и ще се върне при своето племе. Никога не ще поиска да види отново някого от своята порода. Даже мисълта за завръщане в хижата вече беше непоносима за него. Завинаги ще я изостави, заедно с безумната надежда, която тук се бе породила у него, надеждата да намери своя род и да стане човек между хората.
А французинът? А Д’Арно? Какво го интересува той вече?! Нека върви по своя път, както и Тарзан. Тарзан повече не желае да го види. Той иска само едно — да замине, да се махне оттук, от всичко, което може да му напомни за Джейн Портър!
Докато Тарзан стоеше на прага, потънал в мислите си, французинът влезе в колибата. Той видя, че в нея сега има много повече неща, отколкото преди. Много неща от крайцера — походна кухня, съдове, пушка и много патрони, консерви, одеяло, два стола, койка, няколко книги и вестници, повечето американски. „Те възнамеряват да се върнат“ — помисли той.
Приближи се до масата, която преди толкова години беше изработил Джон Клейтън, и видя отгоре две бележки, адресирани до Тарзан от племето на маймуните. Едната беше написана с твърд мъжки почерк, а другата — с женски.
— Тук има две бележки за вас, Тарзан! — извика Д’Арно, но спътникът му беше изчезнал.
Д’Арно отиде до вратата и погледна навън, но Тарзан не се виждаше никъде. Извика го високо, но не получи отговор.
— Mon Dien! — викна Д’Арно. — Той ме напусна! Чувствам го! Върнал се е в джунглата и ме е оставил сам!
Тогава той си спомни погледа му, когато влязоха в празната хижа, поглед на застрелян елен, убит от щастлив ловец.
На Тарзан беше нанесен жесток удар и това беше очевидно. Д’Арно не можеше да проумее какъв е той?
Огледа се наоколо. Самотата и унинието на местността започнаха да действат на нервите му, и без това опънати от всичко преживяно досега.
Да бъде тук съвсем сам, в дивата джунгла, да не вижда човешко лице, да не чува човешки глас, да живее в непрекъснат страх от дивите зверове и още по-страшните диви хора, да загине от самота и безнадеждност — това беше ужасно!
А някъде далече на изток Тарзан се носеше по средните клони — назад към своето племе. Той никога не бе се носил с такава безразсъдна бързина. Сякаш бягайки от себе си, той се стрелкаше изгората като подгонена катерица, като че ли искаше, да се скрие от собствените си мисли. Но колкото и бързо да бягаше, мислите му не изоставаха.