Тарзан прелетя над гъвкавото тяло на лъвица, запътила се в обратна посока — към хижата, която той бе напуснал.
Какво можеше да предприеме Д’Арно срещу Сабор? Какво ще направи той, ако горилата Болгани го нападне? Или лъвът Нума, или жестоката Шита?
Тарзан прекрати бягството си.
— Какъв сте вие, Тарзан? — попита високо той. — Маймуна или човек? Ако сте маймуна, постъпвайте, както постъпват маймуните, оставяйки един от своите да умира в джунглата.
Ако пък сте човек, върнете се, за да защитите своя съплеменник. Вие не трябва да изоставяте един от своите само защото някой друг е изоставил вас.
През това време Д’Арно се беше укрепил здраво в колибата. Той беше доста уплашен, тъй като и на храбреците, а Д’Арно безспорно беше такъв, също им се случва понякога да бъдат в такова състояние.
Напълни една пушка и я сложи до себе си. После отиде до масата и взе незапечатаното писмо, адресирано до Тарзан.
Може би там имаше някакво съобщение, че корабите само временно са напуснали залива. Знаеше, че няма да наруши добрия тон, ако прочете това писмо, затова го извади от плика.
„За Тарзан от племето на маймуните. Благодарим ви за това, че имахме възможността да се възползваме от вашата хижа, но сме огорчени от това, че ни лишихте от удоволствието да ви видим и да ви благодарим лично. Не сме повредили нищо, дори оставихме някои неща, които, надяваме се, ще бъдат от полза за вашата безопасност и удобство в тази самотна къща. Ако познавате странния бял човек, който толкова пъти ни спаси живота и ни носи храна, и ако се виждате с него, благодарете му от наше име за неговата доброжелателност. Ние ще отплуваме след час и няма да се върнем повече, но бихме искали вие и вашият приятел от джунглата да знаете, че ние винаги ще ви бъдем благодарни за всичко, което направихте за нас, пришълците на вашия бряг, а също така, че бихме се опитали да ви се отблагодарим по по-подходящ начин, ако ни се беше удала такава възможност.“
— „Няма да се върнем повече“ — повтори машинално Д’Арно и се хвърли по очи върху леглото.
След около час той скочи и се ослуша. Зад вратата имаше някой, който се опитваше да влезе. Д’Арно взе пушката и се прицели. Мръкваше се и беше вече доста тъмно, но той все пак можеше да види как дръжката бавно се навежда.
Почувства как косата му настръхва.
Вратата предпазливо се открехна и през тънкия процеп се видя нещо, застанало зад вратата.
Д’Арно провря дулото в отвора на вратата и натисна спусъка.
IX
Изчезналото съкровище
Когато след безполезните опити да бъде спасен Д’Арно експедицията се завърна, капитан Дюфрен изрази желание да тръгнат колкото може по-скоро и всички се съгласиха, с изключение на Джейн Портър.
— Не — решително каза тя на капитана, — аз няма да тръгна, а и вие не би трябвало да заминавате. В джунглата останаха двама наши другари, които ще се върнат, като се надяват, че ще ги чакаме. Единият е ваш офицер, а другият — горският човек, който спаси живота на всеки един от експедицията на баща ми. Той ме остави на края на джунглата преди два дни, като се отправи на помощ на баща ми и мистър Клейтън, и сигурно е спасил Д’Арно. Можете да бъдете сигурни в това!
Ако пък помощта му е закъсняла, то той би бил отдавна при нас. Фактът, че не е тук, е най-голямото доказателство за това, че лейтенант Д’Арно е ранен и той се е задържал с него или че е трябвало да преследва похитителите му далеч в джунглата, зад селището, което вашите матроси са атакували.
— Но мундирът на клетия Д’Арно и всичките му вещи бяха намерени в селището, мис Портър — възрази капитанът, — и туземците били много възбудени, когато ги разпитвали за съдбата на белия човек.
— Да, капитане, но те не са признали, че той е бил убит. А що се отнася до дрехите и другите му неща — какво от това?! И по-цивилизовани народи от тези бедни туземци задигат от пленниците си всичко по-ценно независимо дали се готвят да ги убият или не. Дори войниците от моя роден Юг го правят както с живите, така и с мъртвите. Аз съм съгласна с вас, че това е важен факт, но все още не е неоспоримо доказателство!
— Възможно е и вашият горски човек да е попаднал в плен на диваците или даже да е бил убит от тях — опита се да възрази капитанът.
Девойката се засмя.
— Вие не го познавате! — отговори тя, чувствайки как лек трепет на гордост премина през гласа й при мисълта, че говори за онзи, който й принадлежи.
— Може би този ваш свръхчовек наистина заслужава да се почака — отвърна капитанът, смеейки се. — Аз също много бих желал да го видя.