— В такъв случай почакайте го, скъпи ми капитане — настояваше девойката. — Във всеки случай аз ще остана.
Французинът би бил твърде учуден, ако разбереше истинския смисъл на думите й.
Те вървяха от брега към хижата, разговаряйки, и се доближиха до малката група, седнала на походни столове в сянка.
Там бяха професор Портър, Филандър, Шарпантие с още двама офицери, а Есмералда се въртеше около тях, вмъквайки от време на време по някое възклицание.
Офицерите станаха и отдадоха чест, а Клейтън отстъпи на Джейн походния си стол.
— Току-що обсъждахме съдбата на клетия Пол и госпожицата настоява, че нямаме неоспорими доказателства за смъртта му. Това наистина е така. От друга страна, мис Портър ни уверява, че продължителното отсъствие на нашия всемогъщ приятел от джунглата показва, че той се е задържал, за да помогне на Д’Арно, или че и той е пленен в по-далечно селище.
— А тук пък бе изказано предположението, че дивият човек може би е също член на племето и се е върнал, за да им помага.
При тези думи Джейн Портър хвърли бърз поглед към Клейтън.
— За това предложение също има аргументи, които го правят правдоподобно — каза професор Портър.
— Не съм съгласен с вас — възрази Филандър. — Той имаше пълна възможност да ни напакости или да доведе тук племето си. Вместо това в продължение на дългото ни пребиваване тук никога не измени на ролята си на наш защитник и помощник.
— Това е вярно — отговори Клейтън, — но ние не трябва да пренебрегваме факта, че освен него на стотици километри наоколо единствените човешки същества са диви канибали. Той беше въоръжен също като тях, а това предполага някаква постоянна връзка помежду им. Само това, че той е единственият бял измежду хиляди чернокожи, сочи, че отношенията им не могат да бъдат други, освен приятелски!
— Да, ако това е така, изглежда невероятно той да няма връзки с тях — отбеляза капитанът. — Възможно е дори да е член на тяхното племе!
— Или — добави един от офицерите — той най-малкото е живял дълго време между тях, за да се научи да борави с техните оръжия.
— Не го мерете със собствената си мярка — каза Джейн Портър. — Обикновеният бял човек, както всеки от вас — извинете ме за сравнението, по-скоро белият човек, който е по-издигнат във физическо и умствено отношение, не би могъл да преживее една година сам и гол в тези тропически джунгли! Но този мъж не само превъзхожда всеки от нас по сила и ловкост, той превишава толкова нашите атлети и тренирани хора, колкото те превишават един новороден младенец. Неговата смелост и свирепост в сражението го правят равен с дивия звяр.
— Той несъмнено си е спечелил ревностен защитник, мис Портър — изрече, смеейки се, капиталът. — Аз съм уверен, че всеки от нас би се съгласил да срещне стотици пъти смъртта, но да може да спечели във ваше лице такъв прекрасен и предан защитник…
— Вие не бихте се учудили, че го защитавам, ако го бяхте видели, както го видях аз — сражаващ се заради мене с онзи огромен космат звяр. Той се хвърли върху това чудовище, както бик би се хвърлил върху безпомощен старец, без никакъв признак на колебание или страх. Ако бяхте съзрели това, вие също бихте сметнали, че това е свръхчовек. Да бяхте видели неговите огромни мускули, как отблъсква огромните зъби, тогава вие също бихте го счели за непобедим! А ако бяхте свидетел на неговото рицарско държане към мен, непознатото момиче, вие бихте чувствали към него същото безгранично доверие, каквото изпитвам и аз.
— Вие спечелихте това дело, о, прекрасна адвокатке — извика капитанът. — Съдът признава подсъдимия за невинен и крайцерът ще остане още няколко дни, за да му даде възможност да се върне и да се отблагодари на своята прекрасна защитничка.
— Господи боже! — възкликна Есмералда. — Нима вие ще ми кажете, че ще останем в тази страна на людоеди и диви зверове, когато можем веднага да се измъкнем оттук? Не ми казвай това, цветенцето ми!
— Есмералда! — извика Джейн Портър. — Как не ви е срам! Тъй ли изразявате благодарността си към този, който два мъти ви спаси живота?!
— Право е това, което казвате, право е, но този горски джентълмен не ни е спасявал, за да останем тук! Той ни спаси, за да можем да заминем оттук. Струва ми се, че би бил къде-къде по-сърдит, ако научеше, че стоим тук, след като ни е помогнал да заминем. Пък аз се надявах, че няма да ми се случи пак да нощувам в тази зоологическа градина и да слушам всички тези противни шумове, с които се изпълва джунглата, когато се стъмни.
— Аз съвсем не ви осъждам, Есмералда — каза Клейтън, — и вие съвсем добре го казахте, „противни шумове“. Никога не бих подбрал по-точно определение от това.