Выбрать главу

— Тогава е най-добре вие с Есмералда да се пренесете на крайцера и да живеете там — заяви насмешливо Джейн. — Какво бихте казали, ако трябваше да преживеете целия си живот в джунглите, както нашият горски човек?

— Страх ме е, че бих се оказал съвсем не блестящ образец на горски човек — разсмя се горчиво Клейтън. — От тези нощни шумове косите ми настръхват. Срам ме е да си го призная, но е така.

— Не зная — каза лейтенант Шарпантие, — аз не съм мислил много за страха и други подобни неща. Никога досега не съм се опитвал да си изясня дали съм страхлив, или съм храбър. Но през нощта, когато бяхме в гората след пленяването на Д’Арно, слушайки шумовете на джунглата около нас, се помислих, че всъщност съм страхливец. Никога не ще престана да виждам тези очи в тъмнината, очи, които понякога и не виждаш, и знаеш, че са там, и това е най-страшното…

Всички мълчаха близо минута и тогава заговори Джейн:

— И той е там! — тя каза това е шепнещ от ужас глас — Тези блестящи очи гледат нощем него и вашия другар Д’Арно. Нима можете да ги изоставите, джентълмени, без дори да им окажете и пасивна помощ, като постоите тук още няколко дни?

— Не се горещи дете, не се горещи — каза професор Портър. — Капитан Дюфрен е съгласен да остане, пък и аз не съм против, когато се отнася до задоволяване на детинските ви понякога прищевки.

— Освен това бихме могли да използваме утрешния ден за пренасяне на сандъка със съкровището — каза Филандър. — Може би Дюфрен ще ни даде в помощ няколко моряци и един пленник от „Ароу“, който да ни посочи мястото, където е заровено.

— Разбира се, драги професоре. Всички сме на услугите ви.

Те се договориха, че на другата сутрин лейтенант Шарпантие ще вземе един взвод и един пленник от бунтовниците като придружител, за да изровят съкровището, а крайцерът ще престои още една седмица на брега. След изтичане на този срок може да се счита, че Д’Арно наистина е мъртъв, а горският човек не желае да се върне, докато те са там, и двата кораба ще заминат с цялата експедиция.

Професор Портър не придружи търсачите на другата сутрин, но щом ги видя да се връщат по пладне е празни ръце, се завтече насреща им. Неговата обичайна разсеяна умисленост напълно изчезна и бе сменена от нервна възбуда.

— Къде е съкровището? — извика той на Клейтън.

Клейтън поклати глава.

— Изчезнало е — каза той, приближавайки се.

— Изчезнало! Това не може да бъде! Кой би могъл да го вземе?! — извика професор Портър.

— Един бог знае, професоре, — отговори Клейтън. — Можехме да помислим, че водачът ни е сбъркал умишлено мястото, но учудването му беше толкова голямо, като разбра за изчезването на сандъка под тялото на убития Снайпс, че трудно можеше да е престорено. И освен това под мъртвеца наистина е имало нещо заровено, защото открихме яма, запълнена с пръст.

— Но кой би могъл да вземе съкровището? — повтори професорът.

— Подозрението би могло, разбира се, да падне върху моряците от крайцера — каза Шарпантие, — но лейтенант Жове уверява, че никой от екипажа не е бил на брега, освен под командването на офицер. Аз не съм и предполагал, че може да е някой от нашите матроси, но се радвам, че обстоятелствата са в тяхна полза.

— Никога не ми е минавало през ума да подозирам някого от хората, на които сме толкова задължени — любезно възрази професор Портър. — По-скоро бих могъл да подозирам скъпия Клейтън или Филандър.

Французите се усмихнаха — както офицерите, така и моряците. Явно им беше олекнало на душите.

— Изчезнало е преди известно време. Когато извадихме трупа, той вече беше разложен, а това значи, че този, който е взел съкровището, го е направил доста отдавна.

— Крадците трябва да са били много. — каза присъединилата се към тях Джейн, — вие помните, че бяха нужни четирима души за пренасянето му.

— Кълна се в Юпитер, така е! — възкликна Клейтън. — Сигурно чернокожите са го задигнали. Вероятно някой от тях е видял как матросите са заравяли сандъка и веднага след това се е върнал с другарите си.

— Подобни съображения не ни водят до нищо — каза печално професор Портър. — Сандъкът пропадна и ние няма да го видим, както и съкровището.

Само Джейн разбираше какво означава тази загуба за нейния скъп баща, ала никой не знаеше какво означава тя за нея.

След шест дни капитанът обяви, че отплуването е определено за следната сутрин.

Джейн Портър би започнала да моли за още една отсрочка, но и тя вече мислеше, че нейният любим няма да се върне.

Освен това започнаха да я измъчват съмнения и страхове.

Доводите на безпристрастните френски офицери започнаха да й оказват влияние въпреки волята й.