Но знайте, че ще остана винаги ваша приятелка.“
Тарзан стоя почти цял час, забил поглед в пода. От писмата разбра, че не са знаели, че той и Тарзан са един и същи човек. „Аз съм отдала сърцето си другиму“ — пак и пак си повтаряше той. Значи тя не го обича! Как можеше да се преструва, че го обича, и да въздигне надеждите му до такава висота само за да ги захвърли оттам в бездната на отчаянието!
Може би целувките й са били само знак на дружба? Какво може да знае той, не разбирайки нищо от човешките обичаи?
Внезапно той се изправи и като пожела на Д’Арно лека нощ, както той го беше учил, се хвърли на постелята, на която беше лежала Джейн.
Д’Арно изгаси лампата и също легна.
През цялата следваща седмица те правеха кажи-речи само едно — лежаха в хижата, и Д’Арно учеше Тарзан на френски. Към края на седмия ден те можеха горе-долу да се разбират.
Веднъж преди лягане Тарзан попита:
— Къде е Америка?
Д’Арно посочи на северозапад.
— На много хиляди километри зад океана. За какво ви е?
— Искам да отида там.
Д’Арно поклати глава.
— Това е невъзможно, приятелю мой.
Тарзан отиде до един от шкафовете и се върна с една окъсана география в ръце. Като я разтвори на картата на света, се обърна към французина:
— Аз и сега не можах да разбера всичко това, обяснете!
Д’Арно му обясни, че синият цвят означава водата, а другите цветове — сушата. Тарзан помоли да му покаже къде са те сега.
— Сега ми посочете къде е Америка — каза Тарзан.
И когато Д’Арно му я показа, той се усмихна, сложи длан на страницата и измери с нея Атлантическия океан, който ги разделяше.
— Виждате, че съвсем не е далече. Моята ръка е по-широка!
Д’Арно се засмя. Как можеше да накара този човек да разбере?
Той взе молив и направи мъничка точка на брега на Африка.
— Този малък знак на картата е много по-голям от вашата колиба, в която се намираме. Виждате ли сега, далече е!
Тарзан се замисли.
— Живеят ли бели хора в Африка? — попита той.
— Живеят.
— Къде живеят най-близките?
Д’Арно посочи на картата северно от тях.
— А имат ли големи кораби за преминаване на океана?
— Имат.
— Ние ще тръгнем натам утре — заяви Тарзан.
Д’Арно се усмихна и поклати глава.
— Много е далече. Ще мине много време, докато стигнем.
— Нима искате да останем тук завинаги? — попита Тарзан.
— О, не! — отвърна Д’Арно.
— Е, тогава утре тръгваме! Тук вече не ми харесва. Готов съм по-скоро да умра, отколкото да остана.
— Добре — отговори Д’Арно и вдигна рамене. — Не зная, приятелю мой, но и аз предпочитам същото. Щом вие заминавате, и аз ще дойда с вас.
— Значи е решено — каза Тарзан. — Утре аз заминавам за Америка.
— Как ще отидете в Америка без пари? — попита Д’Арно.
— Какво е това пари? — учуди се Тарзан.
Нужно бе много време, за да добие той смътна представа за парите.
— Как намират хората пари? — попита той.
— Печелят ги.
— Отлично, значи аз ще спечеля.
— Не, друже мой. Вие не трябва да се безпокоите за това. Аз имам достатъчно пари и за двама ни, дори за десет души, и ще имате всичко, което пожелаете, стига да се доберем до цивилизования свят.
И така на другата сутрин те потеглиха на път покрай брега. Всеки носеше пушка, патрони, провизии и готварски принадлежности.
Последните се сториха на Тарзан безполезен товар и той ги захвърли.
— Но вие трябва да се научите да ядете готвена храна, друже мой — съветваше го Д’Арно. — Нито един цивилизован човек не яде месото сурово.
— Ще имам време да се науча, като се докосна до цивилизацията. Тези неща не ми харесват. Само развалят вкуса на хубавото месо.
Цял месец те вървяха на север, намирайки понякога храна в изобилие, а понякога гладувайки по цели дни.
Не срещнаха и следа от туземци, а и диви зверове не ги безпокояха. С една дума, пътуването бе извънредно спокойно.
Тарзан обсипваше другаря си с въпроси и познанията му се увеличаваха лавинообразно. Д’Арно го учеше на тънкостите на цивилизацията, дори как да се храни с нож и вилица. Но понякога Тарзан ги захвърляше с отвращение и като хващаше месото със силните си загорели ръце, късаше го със зъби като див звяр.
Тогава Д’Арно се сърдеше и казваше:
— Вие не бива да ядете като животно, Тарзан, когато аз се мъча да направя от вас джентълмен. Джентълмените не постъпват така. Mon Dieu, това е просто ужасно!
Тарзан се усмихваше смутено и пак хващаше ножа и вилицата, ненавиждайки ги дълбоко в душата си.
По пътя той разказа на Д’Арно историята за големия сандък — как матросите го бяха заровили и как той го бе преместил на сборното място на маймуните.