— Навярно това е сандъкът със съкровището ма професор Портър — съобрази Д’Арно. — Това е, разбира се, твърде неприятно, но вие не сте знаели.
Чак сега Тарзан свърза всичко това с писмото на Джейн до приятелката й, което той открадна още първия ден, когато пришълците се настаниха в хижата му. Сега той знаеше какво има в сандъка и какво значи той за Джейн Портър!
— Утре ще се върнем обратно за сандъка — заяви той, обръщайки се към Д’Арно.
— Назад ли? — извика той. — Но, друже мой, ние сме вече на три седмици път от мястото. Ще трябват още три, за да се върнем обратно. И после, заради огромната тежест на сандъка ще са нужни месеци, преди да стигнем до мястото, където сме в момента.
Но това е просто необходимо, приятелю. Вие вървете към цивилизацията, а аз ще се върна за сандъка. Ще се справя и сам.
— Аз имам по-добър план. Ще стигнем заедно до най-близкото селище, ще наемем кораб и ще се върнем за съкровището по море. Така вземането му ще бъде много по-лесно. Какво ще кажете за плана ми, Тарзан?
— Може, макар че бих могъл и сам да го взема, но ще бъда по-спокоен за вас, като зная, че не пътувате сам. Като виждам колко сте безпомощен, Д’Арно, чудя се как е могъл човешкият род да избегне гибелта през всички тези векове, за които сте ми говорили. Сега Сабор би могла да изтреби хиляди като вас.
Д’Арно се засмя:
— Вие ще имате по-добро мнение за рода си, когато видите неговите армии, флотилии, огромните градове и могъщите механични приспособления. Тогава ще разберете, че умът, а не мускулите поставя човешкото същество над могъщите зверове във вашите джунгли. Самотният и обезоръжен човек не е равен, разбира се, на голям звяр, но ако се съберат десетина души, то те ще обедният ума и мускулите си срещу враговете си, докато зверовете никога не ще помислят за съюз срещу хората. Ако беше другояче, колко време бихте издържали в дивата гора?
— Прав сте, ако Керчак беше дошъл на помощ, на Тублат в нощта на Дум-Дум, с мен щеше да е свършено. Но Керчак не се възползва от такъв удобен за него случай. Дори Кала, майка ми, не можеше да прави планове предварително. Тя просто ядеше, колкото иска и когато й се иска. Дори и да срещнеше разкошни плодове в изобилие във времената, когато гладувахме, тя не събираше запаси. Мисля, че тя намираше за голяма глупост да се обременявам с излишна храна по време на преходите, макар че и беше много драго да похапне с мене.
— Значи вие познавате майка си, Тарзан?
— Познавам я. Тя беше голяма и красива маймуна, по-голяма на ръст от мене, а и по-тежка.
— А баща ви?
— Него не познавам. Кала казваше, че той бил маймуна, но без косми, като мене. Сега знам, че той е бил човек.
Д’Арно дълго и втренчено гледа спътника си.
— Тарзан, невъзможно е маймуната Кала да е ваша майка. Ако беше така, вие щяхте да наследите все някакви белези на маймуните. Ала вие ги нямате. Вие сте чистокръвен човек, а и навярно, син на висококултурни хора. Нима нямате някакви, пък макар и слаби нишки към вашия произход?
— Никакви.
— Никакви записки в хижата, които биха могли да хвърлят някаква светлина върху живота на предишните й обитатели?
— Прочетох всички книжа в колибата, освен една книга, написана не на английски, а на някакъв друг език. Може би вие ще можете да я разчетете?
Тарзан извади от дъното на колчана си мъничка черна книжка и я подаде на французина, който погледна заглавния лист.
— Това е дневникът на Джон Клейтън, лорд Грейсток, английски аристократ, и е на френски език — каза той и се залови да чете написания преди повече от двадесет години дневник, където се описваше с подробности известната ни история на приключенията, лишенията и горестите на Джон Клейтън и на жена му Елис от деня на отпътуването им от Англия. Дневникът завършваше един час преди Клейтън да бъде смъртно ранен от Керчак.
Д’Арно четеше високо. От време на време гласът му секваше и той се принуждаваше да спира. Каква страшна безнадеждност струеше от тези редове!
От време на време той хвърляше по някой поглед към Тарзан, но човекът маймуна стоеше, кръстосал крака, неподвижен като каменен идол.
Чак когато се заговори за детето, тонът на дневника се измени. Изчезна нотката на отчаяние, промъкнала се в него през последните два месеца от пребиваването им на брега.
Сега тонът преливаше от щастие, което оставяше у тях още по-тягостно впечатление. В един пасаж звучеше дори бодрост:
„Днес моето дете навърши шест месеца. То стои върху коленете на Елис до масата, на която пиша — едно здраво, прекрасно дете.
Така или иначе, напук на реалността, аз го виждам възрастен, заел в обществото положението на баща си, и този втори Джон Клейтън увенчава с нова слава рода Клейтън.