— Не, но глупак е този, който върши нещо, без каквато и да е причина.
— Пет хиляди франка е доста основателна причина. Хващам се на бас за тази сума, че не ще можете да доведете от джунглата лъв при споменатите от вас условия — да бъдете гол и въоръжен само с нож и въже.
Тарзан погледна Д’Арно и утвърдително кимна с глава.
— Заложете десет хиляди — предложи Д’Арно.
— Добре.
Тарзан стана.
— Ще оставя дрехите си на края на селището, за да не ходя гол по улиците, ако не се върна до сутринта.
— Нима ще тръгнете сега? — възкликна онзи, който се обзалагаше. — Но сега е вече почти тъмно!
— Защо не? Нума броди нощем и е по-лесно да бъде хванат.
— Не, не искам вашата кръв да тежи на съвестта ми. Достатъчно рисковано е и като се тръгне денем.
— Ще тръгна сега — отсече Тарзан и се запъти към стаята си да вземе нож и въже.
Съпроводиха го до края на селището, където той остави дрехите си в една малка плевня.
Когато вече се готвеше да потегли, всички се опитваха да го склонят да се откаже от това безумно начинание и най-вече онзи, който се бе обзаложил.
— Ще смятам, че сте спечелили тези десет хиляди, ако се откажете от това лудешко начинание, което непременно ще завърши с гибелта ви.
Тарзан само се засмя и след минута джунглата го погълна.
Придружителите му постояха мълчаливо известно време, после се обърнаха и тръгнаха назад към верандата на хотела.
Едва влязъл в джунглата, Тарзан веднага са изкачи на клоните на близкото дърво и с чувство на тържествуваща свобода се понесе по дърветата.
Ето, това е животът! Ах, колко го обича той? Цивилизацията не му допадаше с безбройните си ограничения и условности. Дори дрехата беше пречка и неудобство.
Най-после свободен! Досега той не разбираше какъв пленник е бил през цялото време!
Колко лесно би било да потегли назад към брега и да се върне в своята хижа в залива!
Отдалече усети присъствието на Нума, защото вървеше срещу вятъра. И ето, острият му слух долови шума от меки лапи и от придвижването на огромно и покрито с козина тяло сред храсталаците.
Тарзан спокойно се носеше по клоните над звяра и мълчаливо го следеше, докато не достигнаха една обляна от лунна светлина полянка.
Тогава светкавична примка обви гърлото на лъва и както стотици пъти преди — Тарзан закрепи въжето здраво на един клон. Докато звярът се бореше за свободата си, размахвайки лапи във въздуха, Тарзан скочи на земята зад него и хвърляйки се на големия му гръб, заби десетина пъти дългото тясно острие.
И тогава, стъпил с крак върху трупа на Нума, той високо нададе ужасяващия победен вик на своето племе.
Една минута Тарзан стоя в нерешителност, разкъсван от противоречиви душевни стремежи. Верността към Д’Арно се бореше в него с порива за свобода в родните джунгли. Най-после споменът за прекрасното лице и горещите устни, притиснати към неговите, победи примамливата картина на миналото, която той си бе нарисувал. Човекът маймуна метна на рамо още неизстиналия труп и пак се качи на дървото.
Хората на верандата бяха стояли мълчаливо почти час.
Безуспешно се бяха опитали да поддържат някакъв разговор, но натрапчивата мисъл, която преследваше всеки един от тях, скоро ги накара да замълчат.
— Боже мой — каза най-накрая онзи, който се бе обзаложил, — не мога повече да търпя. Ще отида в джунглата с пушката си и ще върна този безумец.
— И аз ще тръгна с вас — обади се друг, а след него и останалите от групата.
Тези думи сякаш нарушиха вцепенението от изживян кошмар. Всички оживено се разприказваха и забързаха към стаите си, за да се въоръжат и потеглят.
— Господи, какво е това? — извика един от тях, като чу далечния вик на Тарзан от джунглата.
— Чувал съм веднъж подобно нещо — обади се един белгиец. — Носачите ми казваха, че това е викът на голям самец маймуна, убил в двубой противника си.
Д’Арно си спомни думите на Клейтън за ужасния рев, с който Тарзан е възвестявал победата си, и при мисълта, че този ужасяващ вик се е изтръгнал от човешко гърло, се усмихна.
Отбраното общество се спря в началото на джунглата и започна да обсъжда как да разделят силите си. Всички трепнаха, когато чуха тих смях, и обръщайки се, видяха, че към тях, преметнала на рамо лъвски труп, се приближава гигантска фигура.
Д’Арно беше като поразен от гръм, защото му се струваше невъзможно с това жалко оръжие, което взе Тарзан, така бързо да се убие лъвът и да се пренесе огромният му труп през непроходимия гъсталак на джунглата.
Всички наобиколиха ловеца, обсипвайки го с въпроси, но той само пренебрежително се усмихваше.