В тези тъмни петънца лежеше загадката на живота му.
Той се беше навел напрегнато напред, но изведнъж се отпусна и се облегна усмихнато назад.
— Вие забравяте, че тялото на това същество лежи погребано в Африка.
Полицейският чиновник го погледна с недоумение.
Тарзан утвърдително кимна и продължи да настоява.
— Тези отпечатъци принадлежат на същество, което е отдавна мъртво.
— Не зная, Тарзан. Но кажете ми, за бога, как сте попаднали в тази джунгла, където не е стъпвал крак на друг бял човек?
— Вие забравяте Кала.
— Тя няма нищо общо тук.
Разговаряйки така, приятелите се бяха доближили до големия прозорец, който гледаше към булеварда. Постояха там известно време, загледани в гъмжилото под тях, като всеки бе погълнат от собствените си мисли.
„Все пак сравняването отне доста време“ — помисли си Д’Арно и се обърна към бюрото.
За свое учудване той видя, че служителят се е облегнал на стола и с интерес проучва съдържанието на дневника.
— Джентълмени — обърна се той към тях, — очевидно от точността на тази експертиза зависи много. Ето защо ви моля да оставите всичко на мен, докато се върне нашият главен експерт, мосю Дескер. Това ще ни отнеме няколко дни.
— Надявах се да узная веднага — отговори Д’Арно. — Мосю Тарзан заминава утре за Америка.
— Обещавам ви, че ще можете да му съобщите за резултата след една-две седмици най-късно. Сега не се решавам да кажа каквото и да било. Има несъмнена прилика, но нека оставим това на мосю Дескер.
XII
Великанът се появява отново
До една стара къща в предградията на Балтимор спря такси.
Мъж с правилно телосложение, около четиридесетгодишен, с енергично лице и правилни черти излезе от колата и след като плати на шофьора, го освободи.
След минута пристигналият влезе в библиотеката на стария дом.
— А! Мистър Кендлър! — извика старецът, ставайки да го посрещне.
— Добър вечер, драги професоре! — отвърна гостът, протягайки му радушно ръка.
— Кой ви отвори?
— Есмералда.
— В такъв случай тя ще предаде на Джейн за вашето пристигане — заяви старецът.
— Професоре, аз исках да се видя по-напред е вас.
— А, много съм поласкан — отвърна професор Портър.
— Професоре — започна Кендлър доста предпазливо, грижливо обмисляйки всяка своя дума, — дойдох днес да поговорим за Джейн. Известни ви са моите намерения, а бяхте и достатъчно великодушен да одобрите нашето приятелство.
Професор Архимед Портър се въртеше в креслото. Този разговор му беше винаги неприятен. Той самият се чудеше защо, тъй като Кендлър беше наистина прекрасна партия.
— Но — продължи Кендлър — аз не мога да разбера Джейн. Тя отлага сватбата под един или друг предлог. Имам постоянно чувството, че тя въздъхва с облекчение винаги когато се сбогува.
— Не се вълнувайте, мистър Кендлър! Джейн е много послушна дъщеря. Тя ще изпълни това, което ще й кажа.
— Значи все пак мога да разчитам на вашата поддръжка? — попита Кендлър.
— Несъмнено, уважаеми господине, несъмнено! — извика професорът. — Как можете да се съмнявате в това?!
— А този, младият Клейтън, се мотае тук по цели седмици, знаете ли? Не казвам, че Джейн се интересува от него, но въпреки титлата си той, както се чува, е наследил от баща си доста големи имения и не би било странно, ако в края на краищата постигне своето, освен ако…
— Освен ако какво, мистър Кендлър?
— Освен ако не бихте счели за удобно ние с Джейн да се венчаем веднага — отговори Кендлър бавно и натъртено.
— Аз вече нееднократно съм намеквал на Джейн, че това е желателно, тъй като не сме повече в състояние да поддържаме тази къща и да запазим начина на живот, който ни подобава.
— И какво ви отговори тя?
— Тя отговори, че все още няма намерение да се омъжва за когото и да било и че можем да се преместим да живеем във фермата, която е завещана от майка й. Фермата носи приход точно колкото да може да се живее. Наемателите се издържаха с него и даже изпращаха по нещичко на Джейн. Тя реши да замине там в началото на идната седмица. Филандър и Клейтън са вече там, за да приготвят всичко за нашето пристигане.
— Клейтън вече е заминал там? — възкликна Кендлър, явно огорчен. — Защо не сте ми казали? Аз също на драго сърце бих заминал и бих взел мерки, за да се нареди всичко както трябва.
— Джейн смята, че ние и без това сме ви твърде задължени, мистър Кендлър — отговори професор Портър.
Кендлър точно се канеше да възрази, когато откъм гостната се чуха стъпки. Влезе Джейн Портър.
— О, моля да ме извините, мислех, че сте сам, папа — каза тя, като се спря на прага.