Варлам Шаламов
Татарският молла и чистият въздух
Жегата в затворническата килия беше толкова голяма, че вътре нямаше нито една муха. Огромните прозорци с железни решетки бяха широко отворени, но това не носеше облекчение — нажеженият асфалт на двора изпращаше нагоре горещи въздушни вълни и в килията беше дори по-хладно, отколкото навън. Всички дрехи бяха свалени и стотици голи тела, излъчващи влажна топлина, се въртяха на пода, потънали в пот — на наровете беше прекалено горещо. По време на комендантските проверки арестантите се строяваха по долни гащи, висяха в тоалетните по цял час, като безкрайно се поливаха със студена вода от мивката. Ала това помагаше за кратко време. „Поднарниците“ изведнъж се оказаха притежатели на най-хубавите места. Хората чакаха да отпътуват за „по-отдалечени краища“ и се шегуваха с мрачен затворнически хумор, че след това изтезание с изпарване ги очаква изтезание чрез замразяване.
Татарският молла, подследствен арестант по прочутото дело на „Голяма Татария“, за което знаехме много по-рано от деня, когато за него намекнаха вестниците, як шестдесетгодишен сангвиник с мощни гърди, покрити със сиви косми, с жив поглед на тъмните, кръгли очи, говореше, като непрекъснато бършеше с мокро парцалче голата си, потна глава:
— Само да не ме разстрелят. Ако ми лепнат десет години — дребна работа. Това е страшно за онези, които смятат да живеят до четиридесет. А аз се каня да изкарам до осемдесет.
Когато ни прибраха от разходка, моллата вземаше на бегом петте етажа, без да се задъха.
— Ако ми лепнат повече от десет — продължаваше да разсъждава той, — в затвора ще изкарам още двадесетина години. А ако е лагер — моллата замълча, — на чист въздух — десет.
Спомних си за този умен молла с бодър дух днес, когато препрочитах „Записки от Мъртвия дом“. Моллата знаеше какво е това „чист въздух“.
Морозов и Фигнер прекарват затворени в Шлиселбургската крепост при най-строг режим двадесет години и излизат оттам напълно трудоспособни хора. Фигнер намира сили за по-нататъшна активна работа на революционното поприще, след което издава десет тома спомени за преживените ужаси, а Морозов пише редица научни трудове, които му донасят известност, и се жени по любов за някаква гимназистка.
В лагера, за да се превърне в мърша един здрав млад човек, започнал кариерата си в лагерния забой, на чист зимен въздух, е нужно по-малко време — от двадесет до тридесет дни при шестнадесетчасов работен ден без почивни дни, при системен глад, парцаливи дрехи и нощуване на температура минус шестдесет градуса в изпокъсана брезентова палатка, плюс побоите, нанасяни му от десетниците, старейшините, криминалните и конвоя. Тези срокове са многократно проверени. В бригадите, които започват златодобивния сезон и носят имената на своите бригадири, към края на сезона не може да се намери нито един от онези, които са започнали сезона, освен самия бригадир, дневалния на бригадата и някой от личните приятели на бригадира. Останалият състав през лятото се сменя няколко пъти. Златодобивният забой непрекъснато изхвърля производствените си отпадъци в болниците, в така наречените оздравителни команди, в селищата за инвалиди и на братските гробища.
Златодобивният сезон започва на 15 май и свършва на 15 септември — четири месеца. Да не говорим за работата през зимата. С наближаването на лятото основните забойни бригади се формират от нови хора, които още не са зимували тук.
Арестантите, получили присъда, мечтаеха по-бързо да попаднат от затвора в лагера. Там имало работа, здравословен селски въздух, предсрочно освобождаване, кореспонденция, колети от роднините, печелене на пари. Човек винаги вярва в по-доброто. Край пролуката на вратата на товарния вагон, с който ни караха към Далечния изток, непрестанно се бутаха пътниците-етапници, упоено вдишваха хладния, ухаещ на полски цветя тих вечерен въздух, раздвижен от пътуващия влак. Въздух, който не приличаше на спарения, вмирисан на карбол и човешка пот въздух на затворническата килия, намразена от нас за многото месеци следствие. В тези килии оставяхме спомените за поруганата си и стъпкана чест, спомени, които искахме да забравим. В наивността си хората смятаха следствения затвор за най-жестокото преживяване, коренно променило живота им. Именно арестът бе най-силното нравствено потресение за тях. Сега, измъкнали се от затвора, те подсъзнателно искаха да вярват в свободата, макар и относителна, но все пак свобода, живот без проклетите решетки, без унизителните и оскърбителни разпити. Започваше нов живот — без онова напрежение на волята, което беше нужно за всеки разпит по време на следствието. Изпитах огромно облекчение при мисълта, че вече всичко е решено безвъзвратно, присъдата е обявена, няма нужда да се мисли какво точно да се отговаря на следователя, няма нужда да се тревожиш за близките си, няма нужда да кроиш планове как ще живееш, няма нужда да се бориш за къшея хляб — всичко това вече не зависи от теб, вече нищо не можеш да промениш, не можеш да свиеш на никъде от тази бляскава железопътна линия, която бавно, но неотклонно води на север.