Влакът пътуваше към зимата. Всяка следваща нощ беше по-студена от предишната, сочните зелени листа на тополите тук вече бяха обагрени в светложълто. Слънцето не беше толкова горещо и ярко — сякаш златната му сила бе попита, всмукана от листата на кленовете, тополите, брезите и ясените. Сега самите листа проблясваха със слънчева светлина. А бледото, анемично светило дори не можеше да напече вагона и през по-голямата част от деня се криеше зад топли сивкави облачета, които още не обещаваха сняг. Но и снегът наближаваше.
Етапен затвор, още един „маршрут“ на Север. Морският залив ги посрещна със слаба виелица. Снегът още не можеше да натрупа — вятърът го смиташе от замръзналите жълти сипеи в ямите с мътна, мръсна вода. Мрежата на виелицата беше прозрачна. Снеговалежът не беше обилен и приличаше на рибарска мрежа, изплетена от бели конци и хвърлена върху града. Над морето снегът съвсем не се забелязваше — тъмнозелените пенести вълни бавно заливаха зеленясалите хлъзгави камъни. Параходът стоеше на рейда и отгоре приличаше на играчка — дори когато ги караха с катер до самия му борд и те един след друг се изкачваха на палубата, за да изчезнат в отворите на трюмовете — дори тогава параходът изглеждаше изненадващо малък, прекалено много вода имаше наоколо.
След пет денонощия ги стовариха на един суров, мрачен бряг в тайгата и с камиони ги извозиха до местата, където им предстоеше да живеят — и да оживеят.
Здравословният селски въздух беше останал отвъд морето. Тук ги заобикаляше пропитият с блатни изпарения разреден въздух на тайгата. Хълмовете бяха обрасли с блатна растителност и само върховете им, лишени от всякаква гора, проблясваха с голия си варовик, полиран от бурите и ветровете. Краката им затъваха в подгизналия мъх, който и през летния ден рядко оставаше сух. През зимата всичко замръзваше. И хълмовете, и реките, и блатата тогава изглеждаха като едно същество, зловещо и недружелюбно.
През лятото въздухът бе прекалено тежък за сърдечноболните, а през нощта — направо непоносим. Когато свиваше голям студ, хората дишаха на пресекулки. Тук никой не тичаше, може би с изключение само на най-младите — но и те не тичаха, а някак странно подскачаха.
Облаци от комари покриваха лицата ни — без мрежа не можеше да се направи нито крачка. А по време на работа мрежата задушаваше, пречеше на дишането. Но не можеше да се махне заради комарите.
Тогава се работеше по шестнадесет часа и нормите бяха изчислени за шестнадесет часа. Ако смятаме, че ставането сутрин, закуската и разводът за работа, както и времето, необходимо да се стигне до обекта, отнемаше най-малко час и половина, обедът — един час и вечерята заедно с приготовленията за сън — час и половина, то за спане след тежкия физически труд на открито Оставаха само четири часа. Човек заспиваше в мига, когато преставаше да се движи, изхитряваше се да спи както върви или както си стои прав. Недостатъчният сън отнемаше повече сили, отколкото гладът. Неизпълнението на нормата водеше до намалена дажба — 300 грама на ден без чорба.
С първата илюзия бе приключено бързо. Става дума за илюзията за труда, същия онзи труд, за който над портите на всички лагери висеше задължителният според лагерния устав надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. А лагерът можеше да култивира и култивираше единствено омраза и отвращение към труда.
Веднъж месечно лагерният пощаджия отнасяше натрупалите се писма в цензурата. Писмата от континента и към континента пътуваха по половин година, ако изобщо пътуваха. Колети се даваха само на изпълнилите нормата — останалите се конфискуваха. Всичко това нямаше характер на произвол — ни най-малко. За това се четяха заповеди, в особено важни случаи караха всички поголовно да се подписват. Това не беше плод на разюзданата фантазия на някой началник-дегенерат, а заповед на висшето началство.
Но дори някои да получаваха по нещо — можеше да се обещае половината на някой възпитател, а останалото все пак да бъде получено, — човек нямаше къде да го занесе. В бараката чакаха криминалните, за да те ограбят пред очите на всички и да разпределят плячката между своите „Ванечки“ и „Сенечки“. Колетът трябваше или веднага да бъде изяден, или да бъде продаден. Имаше предостатъчно купувачи: десетниците, началниците, лекарите.