Мина край табела, на която пишеше: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПОСЕТИХТЕ ВЕЛИКОЛЕПНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР „КАЗЪНТАУН“, зави наляво и пусна микробуса да пълзи с най-редовните шейсет километра. Измъкна от задния си джоб носна кърпа, превърза ръката си и се съсредоточи върху светлината на фаровете, озаряващи пътя към четиридесетте бона, които турчинът бе обещал за момченце.
— Ще съжаляваш — каза детето.
Шеридан го огледа стреснато, беше се отнесъл в сладки мечти как току-що е спечелил двайсет последователни ръце и този път господин Реги пълзеше в краката му, потен и молещ.
Детето пак плачеше и сълзите му отново бяха с розов оттенък, въпреки че отдавна отминаха ярките светлини на търговския център. Шеридан започна да се чуди дали момчето не боледува от някоя заразна болест. Предполагаше, че е малко късно да започне да се тревожи за такива неща, така че реши да престане да мисли затова.
— Когато моят Татик те намери, дълбоко ще съжаляваш — продължаваше детето.
— Да — каза Шеридан и запали цигара. Сви от шосе номер 28 по един страничен черен път, който продължаваше две мили, без никаква маркировка. Отляво се простираше блатиста местност, отдясно — нескончаеми гори.
Детето опъваше белезниците и хълцаше.
— Престани. Това няма да помогне.
Въпреки това детето продължи да се дърпа. И този път се чу едно страховито изскърцване, което никак не се хареса на Шеридан. Той се огледа и видя, че металната скоба отстрани на седалката — скобата, която той сам бе заварил — беше изкривена. Мамка му! — помисли си той. — Зъбите му са като бръснач, а сега разбирам, че е силен като вол. И щом е такъв в ден, когато му е зле, слава богу, че не го пипнах в ден, когато се чувства добре. Той спря на банкета край пътя и каза:
— Престани!
— Няма!
Детето опъна още веднъж белезниците и Шеридан видя как скобата се изкриви още малко. Боже! Как може едно дете да е способно на такова нещо?
От паниката е, помисли си той. Затова успява да го направи.
Но нито едно от останалите деца не бе успявало да направи такова нещо, а и всички останали бяха доста по-паникьосани от това момченце на този стадий от играта.
Отвори жабката, която се намираше в средата на арматурното табло. Извади оттам спринцовка. Турчинът му я беше дал и го бе предупредил да я използва само в краен случай. Медикаментът (турчинът бе произнесъл „мидикъмента“) може да повреди стоката.
— Виждаш ли това?
Детето погледна спринцовката изкосо и кимна.
— Искаш ли да я използвам?
Детето веднага поклати отрицателно глава. Шеридан с радост откри, че силно или не, и то като всички други деца изпитваше ужас от иглата.
— Виж това вече е умно. Това нещо ще те приспи. — Той замълча. Но искаше да го каже — дявол го взел, той беше добър човек, когато не беше чак толкова притиснат до стената, — но нямаше как. — Може дори да те убие.
Детето вторачи поглед в него, устните му трепереха, бузите му побеляха от страх.
— Престани да опъваш белезниците и аз ще прибера спринцовката. Разбрано?
— Разбрано — прошепна детето.
— Обещаваш ли?
— Да — детето вдигна горната си устна и показа белите си зъби. На един от тях имаше петънце от кръвта на Шеридан.
— Закълни се в майка си!
— Никога не съм имал майка.
— Майната му — каза Шеридан, отвратен, и пак запали микробуса. Сега караше малко по-бързо не само защото вече беше напуснал главния път. Това не беше дете, а някакво изчадие. Шеридан искаше да го предаде на турчина, да си вземе парите и да изчезне.
— Моят Татик е наистина много силен, господине.
— Така ли? — каза Шеридан и си помисли: Бас държа, че е така, дете. Единственият от дъртите, който може сам да си повдигне задника, нали тъй?
— Той ще ме намери.
— Аха.
— Той ще ме подуши.
В това Шеридан вярваше. Той можеше да подуши момчето. По време на предишните си експедиции той се бе научил, че страхът има мирис, но сега всичко изглеждаше съвсем нереално — момчето миришеше на смесица от пот, кал и бавно разлагаща се киселина за батерии. Шеридан все повече се убеждаваше, че на детето му има нещо… но това скоро щеше да е проблем на господин Магьосника, не негов и caveat emptor, както казваха онези старци с тогите; caveat мръсен emptor.
Шеридан лекичко отвори своя прозорец. Отляво продължаваше блатото. Откъслечни отражения от луната потрепваха върху застоялите води.
— Татик може да лети.
— Аха — каза Шеридан. — След две бутилки уиски, бас държа, че лети като истински орел.