Ивайло Иванов
Татко
„Почитай баща си и майка си за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.“
Вървя и не чувам стъпките си. Звукът им се губи в плющенето на дъжда и потъва в глъхнещия тътен на гръмотевиците. Аз нямам стъпки… Хладните капки се стичат по бузите и слепоочията ми, попиват в дрехите и обливат букета бели нарциси. Неволно си спомням законите на Мърфи — когато вали, вали из ведро… По дяволите, дори не взех чадър! Но какво общо има чадърът? IХ сектор, пети ред — ето я и малката медна плочка „Шон Саймън (2053–2081)“. Баща ми. Моят баща! Иде ми да сграбя някой случаен минувач за реверите и да му изрева: „Аз имам баща! Чуваш ли? Имам!“. Но кой ли би се мотал привечер из гробищата, специално за да му изкряскам тези думи? А и трябва да се пазя от емоционални сривове. Така казаха лекарите. Моята психика още няколко години щяла да настига възрастта на тялото ми. Когато излязох от кувьоза, тя все още е била като на осемгодишно момче. Бях на осем, когато ме набутаха там, за да изляза мъж на двадесет и пет — с брада и очила. Седемнайсет години… През това време са ми наливали в главата знания по „сънния метод“, контактували са с мен, но в емоционално отношение съм си бил останал дете. Иначе — нагълтал съм се с доста теория, завършил съм средното си образование насън, дори съм показал завиден коефициент на интелигентност, но нищо не било в състояние да въздейства на развитието на емоциите. Било невъзможно.
Стоя пред медната плочка с букета в ръка. Дяволски ме сърби лицето. Как няма — нали преди по-малко от час обръснах проклетата брада? Стоя и се питам — как стана така? Защо? И откъде започна всичко? От кувьоза? „Всички истински мъже носят бради, а ти си истински мъж, Оливър!“ — не зная кой ми го внуши — бе в кувьоза… Или всичко започна от очилата? Или от тестето документи, които получих при изписването си от „Пан алфа медикс“ седемнайсет години след постъпването ми там, и в които документи едва днес се разрових? В оскъдните ми детски спомени баща ми си остава един умислен, строг и често безпричинно навъсен мъж, стиснал цигара в устните си. Помня плътния му, нетърпящ възражение, но все пак — мек глас, отекващ из цялата къща, и на който глас не можех да не се подчиня — било да помогна на мама за това или онова, да не играя до тъмно с децата от улицата, да се държа прилично на масата… Респектът, който будеше баща ми у мен, често ме е отблъсквал и аз гледах да стоя по-далеч от него. Нерядко, след някоя пакост, се сгушвах в полата на мама, за да избегна заслуженото потупване по задника. Струва ми се, тогава не обичах много баща си. Да, но когато тръгнах на училище, мама ни напусна — намерила друг татко… И чак сега си спомням, че когато като малък често лежах в една или друга болница, при мен е идвал само татко. Тя — никога. Наистина — като дете май не обичах баща си. Но… аз не знаех! Откъде можех да знам?… Прости ми, татко!… Но сега… Човешкото въображение не е родило думи, които да изразят колко те обичам! Татко…
Навярно цялата история започна, когато преди около година реших да разкарам очилата и да сложа лещи, като целия нормален свят. Момичето от оптиката изчатка нещо на компютъра и ми се усмихна очарователно:
— Не можете да носите лещи, господине. Очите Ви имат непоносимост. Данните са от „Пан алфа медикс“.
Свих рамене и си тръгнах. И нищо не загрях. Нищичко.
Не. В действителност започнах да нищя тази история около три месеца по-късно, когато една вечер на вратата ми се позвъни. На прага стоеше симпатична млада жена в полицейска униформа. Фуражката й кокетно бе килната леко встрани, едва прикривайки един не много скопосан кок, от който няколко черни къдрици се виеха непослушно по врата й.
— Мистър Оливър Саймън? — попита вежливо тя.
Смутено изтърсих едно „Да“.
— Сержант Ема Брук — представи се — мога ли да Ви задам няколко въпроса?
Бях по халат — не във вид за посрещане на гости, а и апартаментчето ми, хм, не е от най-подредените, но я поканих. Нахвърляното на камара в коридора бельо за пране не й направи впечатление. Впрочем, нищо чудно — полицаите се навират къде ли не по служба — нали затова плащаме данъци? Влязохме в гостната. Тя седна на фотьоила и скръсти ръце. За миг приведе глава, като че ли се чудеше какво точно да каже.
— Всъщност — погледна ме накрая — интересувам се от Шон Саймън…
Опулих се:
— Баща ми ли? Та той е починал преди двайсет години! Почти не го помня…
Тя разтресе глава и нервно си пое дъх:
— Боже мой, просто не знам как да го кажа! Обикновено го наричаме „рутинна проверка“, но… Вижте, аз самата зная, че баща Ви е починал. През 2081-ва. На 29 май. Преди двайсет години. Това показа компютърът…" — очите й ме гледаха безпомощно — Но вчера — продължи тя — в моя район, в „Сентръл юнивърс банк“ е извършен въоръжен грабеж…