— Е, и… — замигах на парцали аз.
— Невероятно е… — обърка се тя — проверихме всички оставени в банката отпечатъци, на какви ли не — клиенти, регистрирани за някое дребно провинение, служители, чистачи… И… няколко пръстови отпечатъка съвпаднаха с тези, на Вашия баща — бил е регистриран на 14 години. Пипнали го да пуши марихуана на някакъв ученически купон. Знаехте ли?
Ха! Че откъде ще знам какви ги е вършил баща ми като тийнейджър? Но както и да е — все още не можех да си обясня какво иска тази жена от мен.
— Така — кимна делово тя, схванала недоумението ми — единственото, което искам да Ви попитам е дали имате някакви данни, че баща Ви може да е жив!
— Не — смънках — нямам. Аз…
— Благодаря Ви! — прекъсна ме — Отбелязвам го в протокола и случаят с баща Ви бива забравен. Грешка на компютъра!
И изхврча навън. Аз останах в най-фантастичната шахова ситуация, в която се бях набутвал. Баща ми — жив? Не, невъзможно! Но… от друга страна — аз, самият съм клиент на „Сентръл юнивърс банк“ — често ходя там. Не са го казали на полицията заради тайната на влоговете. Но баща ми… Откакто ме изписаха, винаги съм знаел, че си нямам никого — майка ми е с неизвестно местожителство, а баща ми — умрял. Да се събудиш като дете в тяло на възрастен и да си сам… Е, приеха ме да следвам задочно, дори работа ми намериха — продавам коли в един автосалон, но самотата е едно от нещата, които човек никога не може да преглътне. Като наказание за неизвършени грехове. Самотата не се описва с думи. Тя е просто самота…
И изведнъж — баща ми!… В такива моменти човек е склонен да повярва в какво ли не. За миг си представих, че татко е жив, че съм го срещал на улицата, но съм подминавал, без да го позная… А той се е обръщал и дълго е гледал след мен… Но защо мълчи? Какво криеш, татко? И кой тогава лежи на IХ сектор, пети ред? Цяла нощ не спах. Нагълтах се с толкова кафе, че бих стреснал и наркоманите. Мъчех се да си спомня… Напразно — паметта ми неизменно се разбиваше в кувьоза. Помня го отпреди болницата — здрав, един такъв, едър… А е починал дни след постъпването ми там. Как стават такива неща? Грешка на компютъра… Как не! Нали няма и двама души с еднакви пръстови отпечатъци?
Рано сутринта на следващия ден цъфнах в центъра по съдебна медицина и поисках ексхумация. Сестрата от регистратурата услужливо ми обясни, че за това е необходимо прокурорско разрешение — така, че съм щял да чакам отговор поне две седмици.
За моя изненада, отговорът дойде по електронната поща още същата вечер — кратък и категоричен: „Не се разрешава ексхумация!“. С всички необходими подписи…
Можете ли да си представите колко е трудно да не спиш две нощи подред, блъскайки си главата? А въпросите… Жив ли е баща ми, защо се крие от мен, защо някой не иска да се добера до истината?… За пореден път изхвърлих пепелника. Грамадата фасове почти преполови коша… Изгревът ме завари над телефонния указател със слушалка в ръка. Потърсих първия частен детектив, на чийто номер попаднах. Някой си Хуан Мартинес.
Кантората му бе модерно обзаведена — съвременни мебели, мощен компютър върху стъкленото бюро… Самият Мартинес бе среден на ръст мой връстник, в хубав син костюм и с интелигентна физиономия. Някак обаче, не ми допадна погледът му — имаше в него нещо нерешително, нещо боязливо, но дяволски цинично… Кой знае, може и да бе професионална деформация — май доста рогоносци бяха търсили услугите му… Изложих накратко ситуацията — доколкото ми бе известна.
— Хм… — умисли се той — Да издиря мъртъв, пардон — изчезнал?… Скъпичко е това, мистър Саймън, а и Ви предупреждавам — в случай, че разкрия, че баща Ви е обрал банката, длъжен съм да уведомя полицията! Приемате ли?
Приех. Баща ми може да е бил всякакъв, но не и грабител. Мартинес ми обясни, че смъртта била идеалното прикритие за всеки престъпник. Вярвам му — така е — никой не разследва мъртъвец. Но както и да е — това едва ли имаше нещо общо с баща ми. Платих част от хонорара и си заминах.
Преминаха три седмици в очакване. Кокато Мартинес най-сетне се обади, то бе за да ме осведоми, че е в задънена улица. Помоли ме да дойда в кантората му. Заварих го да се разхожда припряно напред-назад из кабинета си с ръце в джобовете. Стаята отвратително смърдеше на цигари. Още щом ме видя, Мартинес буквално скочи върху ми:
— Вижте… Не мога… — беше страшно нервен.
Той докопа някаква папка от бюрото и продължи на пресекулки: