— Изследвах всичко, до което се добрах… Ето — отвори той папката — Роден на 14 януари 2053-та в Чикаго, католик… Така… — Пръстите му трескаво разбъркаха листите — Учил в колежа „Сейнт Томас“, през 2067-ма — задържан за употреба на наркотици — ученическа глупост. Други закононарушения — няма. Оженил се на 02 юли 2071-ва за Ума Скот. Инженер — придобил бакалавърска степен през 2072-ра — едва на деветнайсет! Същата година положил тримесечен стаж в база R-24 на Марс… И нещо интересно — след завръщането си е приет в болница, после — прехвърлен в „Пан алфа медикс“ — с много странна диагноза — ето — нещо на латински…
Мартинес вдигна поглед към мен:
— Боледувал е от извънземна болест, мистър Саймън. Не е било сериозно — някакво общо неразположение. Изписан е клинически здрав. Но… с една необяснима отметка в картона… Впрочем, вижте сам! — и подаде папката — Тук.
Под „здрав“ бе написано със ситни букви: „силно намалена оплодителна способност — риск за поколението“. Дрън-дрън — та аз съм се родил само единадесет месеца по-късно…
— Последното, което научих за баща Ви — продължи вече по-спокойно Мартинес — е, че на 18 май 2081-ва по негова сметка е отбелязано телефонно обаждане до „Юнайтед медикс“, чийто клон е „Пан алфа медикс“. Дълъг разговор — почти час. И оттук нататък всичко е в мъгла. Хм, освен смъртния акт — ето го… Не се знае до кой от клоновете е обаждането. От „Юнайтед медикс“ казаха, че всичко, свързано с Шон Саймън, е лекарска тайна и ако чрез компютъра се добера до нея, отивам в затвора! Иначе — ей го, на — компютърът! Но разберете ме, Саймън — аз съм мексиканец… Ще ме тикнат в дранголника, а после ще ме върнат обратно! Моля Ви, не ме карайте да го върша… Моля Ви!…
И преди да успея да кажа каквото и да е, той бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам една визитка — не можел да ме остави така. Погледнах я — на картончето със семпъл шрифт бе изписано: „Джейсън Маклауд — частен детектив“ и няколко невъзможни за запомняне телефона.
— Маклауд е най-печеният в бранша — поклати глава Мартинес — за когото изобщо се сещам. Чувал съм, че прави всичко за клиента си: от — до… Без значение дали поръчката е от някой несретник или от мафията. Недостижим е! Пък е и бял…
Е, какво можех да направя? Благодарих и тръгнах към вратата.
Мартинес ме спря. Подаде ми папката:
— Има още нещо… — сви устни той — ще го забележите. Няма начин да не го забележите!
Естествено — кой не би забелязал, че всички снимки на баща ми от документите в папката липсват? До една. Някъде си отлепянето си личеше — имаше половин лазерен печат, другата част беше чиста — печатът бе останал върху снимката. Дори на фотографиите на випуска лицето на баща ми бе силно ретуширано.
На следващия ден бях в кантората на Маклауд. Тя ни най-малко не приличаше на Мартинесовата. Бюрото и мебелите, та дори и ламперията бяха само от дърво. Никакви стъкларии, тенекии и всякакви модерни измишльотини. Дори компютърът му не беше последния вик на техниката. С цялото това дърво, персийски килим и тъмнозелени плюшени завеси, стаята излъчваше някакъв необикновен уют. Още по-малко приличаше на Мартинес самият Маклауд. Четиредесетгодишен едър здравеняк с преждевременно побеляла коса и невероятно спокойно излъчване. Той прие поръчката толкова присърце, сякаш аз бях единственият, който му осигурява хонорар. Всъщност Мартинес ме бе предупредил, че Маклауд ще се отнесе към мен тъкмо така — като към единствен клиент — просто стил на работа. Маклауд, обаче, ме помоли да му предам материалите от Мартинес. Донесох му ги. След две седмици Маклауд се обади и поиска моите документи — от "Пан алфа медикс. Занесох и тях. Те стояха на най-горния рафт на гардероба ми — рядко ги бях разлиствал. Мразех ги, както мразех и кувьоза, който открадна седемнайсет години от живота ми. Знаех, разбира се, че съм бил тежко болен, нещо вродено, наследствено… Знаех, че съм оцелял благодарение на този кувьоз, за престоя ми в който е отбелязана една — единствена дума: „адаптация“, макар, че не ми бе ясно към какво съм се адаптирал. Знаех го, но какво от това — омразата си остава…
И зачаках отново. Дни и нощи. Седмици и месеци… Маклауд не се обади. Десетина пъти го търсих в кантората, но от там отговаряше само телефонният секретар. Появи се едва днес — след пет месеца.
Не се обади, а направо дойде у дома. Мълчеше. Влезе и с гробовен поглед остави на масата всички документи, които му бях дал. После понечи да си тръгне.
— Чакайте! — хванах го за ръкава — Научихте ли нещо?
Маклауд само ме изгледа. Този човек знаеше — знаеше всичко… Но, дявол да го вземе, изглеждаше по-склонен ей-сега да си направи харакири, околкото до ми разкаже каквото и да било.