— Слушам Ви — казах и седнах.
Той бавно завъртя глава:
— Моля Ви, спестете си го…
— Но защо, Боже мой?" — възкликнах.
— Защото… той сякаш търсеше какво да отговори — Защото… и аз съм баща. Имам двама сина — на десет и на осем години… Не мога…
Гледах как този мъжага като планина трудно произнася думите и не можех да разбера защо не иска да ми каже. Какво се бе случило с баща ми?!
— Но кажете нещо, дявол да ви вземе! — хванах го за яката аз — нали затова Ви платах!
Той бавно извади от джоба си някакъв плик и ми го подаде.
— Най-сетне — въздъхнах облекчено и разкъсах плика — значи все пак ми носите някакви документи!
— Това не са документи — тихо каза Маклауд — това са Вашите пари. До последния долар — после мрачно се усмихна — Не съм вярвал, че някога ще го направя…
От плика се посипаха банкноти.
— Всички търсим по нещо, мистър Саймън — поклати глава той — а често то е толкова близо, че трябва само да си свалиш очилата и ще го видиш. Всичко е в документите, които ми дадохте — аз не съм свършил нищо… — и кимна — Извинете…
И преди да разбера какво става, останах сам.
А в документите имаше куп неразбираеми на пръв поглед неща. Ето, например — на стр. 12 е отбелязано, че в кувьоза „всички жизнени функции са спрели“. Глупости! Ако бе така, щях да изляза от там на осем години, а не на двадесет и пет. Бил съм болен. Много тежко болен. Рак на костите, обща мускулна дистрофия, тотално обезводняване на организма… Но… как съм оцелял тогава! И откъде-накъде седмица, преди да изляза от кувьоза, съм бил подлаган на очна лазерна терапия. При това — преди нея зрението ми е било нормално, а после — половин диоптър късогледство. С препоръка да не нося лещи „с оглед избягване на емоционален срив“. Нямаше термин „непоносимост“.
И чак тогава в съзнанието ми лека-полека започна да си пробива път прозрението. Онова прозрение, което търсех и което сега ме бе страх да погледна. Татко е починал на 29 май 2081-ва — в първия ден от така наречената моя „адаптация“. Да, ето го и смъртния му акт… Издаден от „Пан вита медикс“, която се намира в една сграда с „Пан алфа медикс.“
Пръстите ми сякаш сами набраха телефония номер. Не, не беше вярно! Не можеше да бъде вярно… Отсреща приятен женски глас ме поздрави:
— Клиника за донори „Пан вита медикс“, добър ден! Ало… Ало…
Вярно беше. Като в сън преминах през коридора и влязох в банята. Бавно си свалих очилата. Колко много могат да променят външността едни очила!… Наслуки напипах някаква самобръсначка и започнах да свалям брадата от лицето си. Сантиметър по сантиметър. На дясната ми буза се показа малка кафява бенка. Но аз нямах такава бенка!… Имаше я онзи мрачен, замислен мъж от моето детство. Мъжът с цигарата в устните… Трескаво разрових косата си и не след дълго открих грижливо замаскирания белег от трепанацията…
Сякаш всичко се завъртя пред погледа ми — лещи… бради… отпечатъци… кувьозът… донори… девети сектор… не се разрешава ексхумация…
Татко… Господи, татко, какво си направил!…
Бил съм болен, много болен. Тялото ми загивало. Нужен бил донор. Донор, който да ми даде цялото си тяло. При това — трябвало е такова тяло, което да може да се адаптира към мозъка ми… Тяло на близък роднина… Затова не разрешиха ексхумацията, затова ми внушиха да нося брада и да не се разделям с очилата. За да сметна приликата си с татко за нормалната, като между баща и син. За да не знам. За да не полудея…
Господи, в първия момент ми се прииска да скоча през балкона, но се спрях. Не това е искал татко. Той е искал да живея. Дълго да живея…
И ако съм оцелял, то бе не заради кувьоза, а заради баща ми. Кувьозът само ни свърза. А аз имам баща… Имам!
Трябвало да се пазя от емоционални сривове. Така казаха лекарите. Трябвало да съм спокоен. Но аз съм спокоен. Дори тук — на девети сектор, пети ред, пред малката малката медна плочка.
А дъждът си вали… Капките като че ли проникват в съзнанието ми, сливат се с мен, аз целият се превръщам в дъжд…
Вървя. Не чувам стъпките си. Не чувам дори тътена на гръмотевиците. Не, това не е емоционален срив — нали съм спокоен!… Дори не плача. Всъщност не знам… Трябва ли? Не, едва ли — цялото това продънено небе… Може би е просто дъждът.