— Опитай се да му угаждаш, Джак: помагай му, без да го караш да се чувства безпомощен. Той ще бъде добре, щом не го притесняваш.
Става от леглото, нахлузва обувките си.
— По-добре да се измъквам оттук, преди да са си помислили, че заговорничим.
Мачът по телевизията продължава. „Оукланд“ печели. Влизаме точно след страхотен удар на Роли Фингърс. Гледаме повторението.
Джоан и Марио си тръгват и аз оставам сам с татко. Не мога да си спомня кога за последен път съм бил насаме с него. Докато гледаме края на мача, прехвърлям наум казаното от Джоан. Аз съм сравнително добър домакин и готвач, но мисълта да заместя мама ме плаши.
Преди да тръгне, Джоан приготвя вечеря, така че в шест и половина отивам в кухнята, за да я стопля. Слагам прибори за двама. Татко заема обичайното си място начело на масата, а аз — моето отляво. Не сядам на маминото място откъм кухненската врата, въпреки че така ще ми е много по-удобно.
Татко ме наблюдава. Изваждам масло, сол, пипер, чинии, ножове, вилици, лъжици. Донасям топлото ядене и го пресипвам в голяма чиния в средата на масата.
— Къде се научи да готвиш, Джони?
Баща ми обикновено ме нарича Джони, много рядко Джон. Не знам на какъв принцип определя обръщението си. Мама винаги ми казва Джаки. В гимназията променях името си от Джони или Джаки на Джак. Но вкъщи не можах да се наложа. Не знам защо двамата ме наричат по различен начин. Като че ли съм различен човек за всеки от тях.
— Не съм сготвил това, татко: Джоан го сготви. Аз само го сервирах. Хайде, започвай.
Знам, че не ми вярва. Нося вечерята от кухнята, значи съм я приготвил. Според него в кухнята не се прави друго, освен да се готви. Той беше планирал тази кухня, беше монтирал умивалника, внесъл печката, хладилника, поставил шкафчетата; ремонтираше всичко, когато се налагаше. Но предназначението й е истинска мистерия за него. Готвенето за него е равнозначно на пилотирането на един от онези реактивни самолети, които беше правил в „Дъглас“ в продължение на цели двайсет години.
Наслаждаваме се на отличната вечеря, сетне отново се настаняваме пред телевизора. По време на рекламите разчиствам масата. После прехвърлям чантите си в задната спалня с изглед към градината. Отнасям там и няколко одеала. Татко ме наблюдава.
— На твое място не бих спал там, Джони — ужасно е студено и влажно. По-добре се настани тук. Оставям отоплението включено през нощта и е приятно топло.
Откровено казано, обичам да спя на студено. Къщата на родителите ми е като парник, а отгоре на това спят с електрически одеяла. Не се чувствам добре, дори и в Калифорния, ако не усещам върху себе си тежестта на юргана: лекото електрическо одеяло ме кара да се чувствам уязвим. Знам, топло е, но имам усещането, че не трябва да е така. Не мога да обясня тези неща на татко — ще го приеме като обида.
Отлично разбирам как се чувства. Страхува се. Навярно би желал да легна до него в леглото му, но, разбира се, никога не би ме помолил за това: дори и ако му го предложа, няма да се съгласи. Вероятно не е спал сам от последния път, когато мама беше в болница преди трийсет и пет години. Изпитва ужас да остане сам през нощта. Какво да правя? Не мога да го хвана за ръка, да го отведа в спалнята и да му облека пижамата като на дете.
— Хайде, татко, време е за лягане.
Неохотно става и гаси телевизора, превключва термостата едно деление по-надолу. Проверява дали всички врати и прозорци са затворени. Познавам добре навиците му. Гаси осветлението — оставя само нощната лампа в хола. Отива в спалнята си.
Решавам да спя в стаята до неговата: не мога да го оставя сам със страха му. Ще изключа отоплението и ще отворя прозореца.
Татко чука на вратата ми и я отваря точно когато си лягам.
— Джони, не мога да намеря пижамата си — не знам къде я слага майка ти.
Шляпам бос до спалнята му заедно с него. Там има дрешник и шкаф с три чекмеджета. Преглеждам чекмеджетата и веднага я откривам. Майка е определила горното чекмедже за себе си, средното е за татко, а долното е пълно с пуловери. Подавам му пижамата. Той ме гледа, като че ли съм сторил някакво чудо.
Отново си пожелаваме „лека нощ“; моли ме да не загасям нощното осветление в хола. Продължава да ми изпраща отчаяни съобщения: не иска да остане в тази стая сам. Ако бях наистина чувствителен, грижлив, изпълнен с обич син, щях да му предложа да си разменим стаите. Това двойно празно легло без мама го изпълва с ужас. Лесно е да се открие истинската причина.