Глава 4
На следващата сутрин се събуждам в осем и половина; чувствам се малко по-добре. Тези девет часа разлика във времето направо ме съсипват.
Приготвям закуската. У дома, във Франция, нямаме навика да пием кафе, но моите родители го обичат. Слава Богу, че не са маниаци: не превръщат приготвянето му в свещенодействие — пият само нескафе.
В кухнята имат електрическа печка; не знам кое от деленията е за най-силното нагряване — едно или шест. Опитвам последното. Поглеждам в шкафчето и намирам лекарствата на татко точно както ми беше казала Джоан. Разпределям хапчетата и уточнявам от списъка колко трябва да се взимат сутрин, на обяд и преди лягане. Засега поемам това задължение, но в бъдеще татко ще трябва да се справя сам поне с него.
Решил съм след закуска да поговоря с него за състоянието на мама. Двамата с Джоан смятаме, че той ще приеме новината по-спокойно, ако я чуе от мен.
Странно, но татко е убеден, че работя за правителството в някаква тайна разузнавателна служба. Той поддържа това странно убеждение в продължение на вече повече от десет години. Обикновено не го казва направо. Гледа ме хитро, някак смутено и пита: „Как е работата, Джони?“
Той очевидно не може да възприеме възрастен вече мъж да изкарва прехраната си, като рисува картини: това не влиза в неговите представи за разумно поведение.
С майка си в това отношение нямам проблеми: за нея аз съм старо хипи. Имам брада, живея в Париж и е много вероятно да съм наркоман. Моят живот за нея е пълен провал и тя изобщо не се интересува от мен. Но татко има нужда от някакво обяснение и си го намира.
Джоан възприема това като изключително остроумна шега. За една Коледа ми изпрати по пощата костюм на Зоро, ушит от самата нея. Придружаваше го детска детективска екипировка за взимане на отпечатъци и лупа.
Отначало се опитвах да отхвърля статуса си на шпионин, но впоследствие реших да оставя нещата така. Какъв е смисълът, след като той сам си изгражда тази представа за мен и държи на нея. Обикновено отговарям: „Всичко е наред, татко.“ Това е достатъчно и ние винаги спираме дотук.
Слагам хапчетата на масата, наливам кафе в чашата му и почуквам на вратата на спалнята. Решил съм да не му давам кафето в леглото. Извиквам през вратата:
— Време е за ставане, татко, кафето е готово.
— Добре, Джони, идвам след малко.
И докато стоя там, осъзнавам, че играем друга игра.
Татко е роден през 1904 година. За мъжете, родени през тази година, Първата световна война завършва, когато са на четиринайсет години, а Втората световна започва — поне за Съединените щати — когато са на трийсет и седем. Татко никога не е бил на фронта.
Това го измъчва. Сигурен съм, навярно съзнава, че е имал късмет да избегне войните, но се притеснява от мисълта, че не е имал възможност да се прояви като герой.
Татко си е стоял вкъщи до женитбата си, след което го поема мама. Живял е винаги сред жени — никога сам или само сред мъже.
Всичките му братя са се оженили рано, единият е участвал в Първата световна война. Освен това обичат да ловуват. Татко искаше да ме заведе на лов с тях, но мама не разрешаваше.
— О, не! Ако вие двамата отидете, ще си перете сами дрехите и миризливото си бельо. И няма да допусна в къщата си онези вонящи ръкавици от еленова кожа или индианските мокасини. Решавайте!
Всяка есен цялата ловна дружинка, включително братовчедите, се отправя към Мейн. Обикновено убиват сърна, понякога мечка. Одират и обработват кожите им в дома на дядо. Братовчедите са ми разказвали как с часове дебнели плячката си в гъстите гори, а през останалото време играели карти и пиели бира. Чувствах се отхвърлен, и си казвах, че никога няма да стана истински мъж.
И сега идването ми по коридора, почукването на вратата е игра на войници. Думите ми „Време е за ставане“ звучат като команда. Не казвам армейското римувано „Долу питките, грабнете пушките“. Татко се измъква от стаята по пижама и чехли и тръгва по коридора към банята.
Това влачене на крака е нещо ново за него и аз не съм сигурен дали не се дължи на някакъв малък удар.
От друга страна, по-вероятно е да чувства, че остарява, а старите хора влачат крака, така че и той ги влачи. За него в това плъзгане на чехлите по пода сутрин сигурно има нещо, което апелира към чувството му за ред.
Излиза от банята и тръгва към столовата.
— Татко, защо първо не се облечеш? Има достатъчно време, докато приготвя яйцата.