Откачаше и по отношение на прозорците. Те се миеха веднъж седмично, без значение дали се налага или не. Когато бях дете, ми беше забранено да се приближавам до тях. Ако съществуваше опасност да замъгля с дъха си стъклото или не дай си Боже да го докосна, тя изпадаше в луда паника. Впускаше се в стаята и най-малкото петънце веднага се атакуваше с „Уиндекс“, парче вестник и мек парцал.
Едно от най-големите ми удоволствия сега е да притискам нос до стъклото и да оставям отпечатъци от устните си върху него. Обичам да пиша с пръст и да рисувам по изпотените стъкла. Всичките ни деца рисуват с пръсти по прозорците и ги покриват с петна. Понякога е трудно да се гледа през тях.
И все пак дори сега, щом се приближа до прозорец, очаквам мамините забележки. Тези дребни неща натрупват излишен товар в душите ни.
След като слагаме кухнята в ред, двамата с татко сядаме във всекидневната. Става, за да пусне телевизора. Моля го да не прави това. В тази къща, ако се седне във всекидневната, автоматично се пуска телевизорът, както автоматично се заключва вратата на банята, щом се влезе в нея.
Не знам как да започна; цяла сутрин избягвахме да говорим за мама.
— Виж какво, татко, трябва да знаеш, че майка наистина е болна.
Той се напряга. Наблюдавам очите му. Гледа ме и сърцето ми се свива: подготвя се за най-лошото.
— Жива ли е още, Джони?
— Разбира се, че е жива, татко, но преживя инфаркт, не много тежък, но достатъчно сериозен. Сърцето й никога няма да се възстанови напълно. Например, тя няма да може да работи така, както досега.
Кима с глава. Сигурен съм, че не разбира какво му говоря.
— Винаги съм й казвал, че работи твърде много, Джони. Тя работи много.
— Прав си, татко, а сега ще трябва ти да поемеш голяма част от работата тук. Ще те науча да вършиш леката домакинска работа. Джоан ще идва и ще поема основното почистване, прането, пазаруването и т.н., но ти ще трябва да вършиш всекидневната работа: готвене, почистване на масата, обикновеното поддържане на реда тук.
Сега вече ме слуша, но все още не ме разбира.
— Освен това ще трябва да се грижиш за майка. Знаеш каква е, тя ще се убие, ако не внимаваме. Трябва да я наблюдаваш.
Все още кима, вторачил се в пода.
— Да, мога да го направя. Кажи ми какво да правя и как да го направя, и ще го направя, ще видиш.
— Първо, тази сутрин ще отидем да видим майка. Помни, тя е болна. Много е важно да не я тревожим. Трябва да я убедим, че двамата с теб се справяме добре.
Следя го внимателно. Той попива всяка дума. Аз съм капитанът, който дава заповеди.
— Мама е убедена, че никой не може да се грижи за теб освен нея. Трябва да докажем, че можеш сам да се грижиш за себе си.
Сега той клати бавно глава напред и назад, притискайки с ръка устата си, за да не се засмее.
— Точно така, Джони, точно така: ние ще я измамим.
О, Боже!
Татко се е облякъл, без да се измие. Нещо е нарушило обичайния ред. Веднага си представям мама и чувам гласа й: „Сега върви да се измиеш, Джак.“ И той се измива. След това вероятно казва: „А сега се облечи.“ Не бях дал верните команди.
Казвам му да се съблече, да влезе в банята и да се измие. После ще се облечем като за излизане и ще отидем в болницата.
— Ще се опитаме да изглеждаме добре, защото майка обича да те вижда добре облечен.
Става въпрос за маминото разбиране за „облечен добре“ — някаква кръстоска между Джордж Рафт и Джон Боулс. Татко носи шапка с широка периферия и костюм с такива ревери. Тъй като това отново се връща на мода, майка ми ще трябва да се спре на нещо друго — може би тесни вратовръзки, подвижни яки с копчета, тесни ревери. Или може би това ще бъде моят костюм като старец.
Но иначе си знам задълженията: баща ми ще носи раирана вратовръзка с игла, златен ръчен часовник; ще бъде с чисти нокти и добре лъснати обувки.
Намирам всичко това и го поставям на леглото. Какви ги върша само. Едва го накарах да се облече и сега, по-малко от два часа след това, отново е разсъблечен.
Татко ме пита дали да се изкъпе.