След това отивам до телефонната кабина на ъгъла и се обаждам на Делибро. Свързвам се веднага и той ме пита дали мога да се върна в кабинета му. Отговарям му, че точно сега ще ми бъде трудно, но ще отида по-късно. Определяме си среща за пет часа. Ще кажа, че отивам да рисувам; майка отдавна е решила, че това е едно от най-откачените неща, които върша. Но Делибро не може да чака; иска да се разтовари.
— Господин Тремънт, майка ви винаги ли е в такова състояние? Винаги ли е заемала такава отбранителна позиция?
— Откакто я познавам, докторе.
Настъпва пауза. Знам, че не му се иска да говорим за това по телефона; би предпочел да съм при него и да черпи допълнителна информация от израза на лицето ми.
— Тя наистина е много подозрителна; подозира мен, подозира баща ви, вас, сестра ви. Изглежда, че не се доверява на никого; напълно самотна е, една силно изплашена жена.
Нямам какво да кажа, гласът му продължава да излива познати неща по телефона.
— Знаете ли, тя е убедена, че баща ви се опитва да я нарани и дори да я убие.
— Да, знам. През последните дни това е любимата й тема и прави нещата трудни за баща ми. Освен това тя го нарича луд и проявява обидна нетърпимост към неговите фантазии.
Иска ми се да кажа повече, но самият аз не мога да се ориентирам в обстановката. Татко се променя толкова бързо, непрекъснато разкрива нови неща. Решаваме да се срещна с Делибро след последния му пациент, така че да имаме достатъчно време да говорим на спокойствие. Възможно е да заседнем в кабинета му цяла нощ.
Купувам си бира от магазина до телефонната будка. Облягам се на нея и я изпивам бавно.
Вкъщи мама се безпокои къде съм бил. Казвам й, че съм отишъл в бар да изпия една бира. Знам, че това ще я вбеси, но не мога да кажа защо се държа така. Приближава се до мен и проверява дъха ми.
— Ти наистина миришеш на бира! Наистина ли влезе в бар? Какво ще си помисли Вероника за това? Имаме бира в хладилника; това е пилеене на пари. Не бива да пиеш тайно.
— Мамо, аз съм възрастен човек. Къде ще изпия чаша бира, си е лично моя работа. Има един приятен бар зад ъгъла, трябва да отидете някоя вечер там.
Напълно я обърквам, говоря й за бар и бира и тя забравя, че съм излязъл сам. Точно в този момент — съвсем навреме — влиза татко в костюма си за бягане за здраве.
— Хей, здравейте, добри хора! Прекрасен ден е! Хайде да отидем до океана.
Обикаля около нас. Отпуска рамене като боксьор, който излиза на ринга.
— Може би ще мога да потичам малко по алеята за велосипеди на плажа. Трябва да се възползваме, докато Джони е още тук, Бет.
Опитва се да тича с високо повдигнати колене, което означава, че повдига краката си на такава височина от пода, на която хората вдигат крака, когато вървят. Обул си е светло-сините маратонки „Адидас“, с дупката отпред. Би трябвало да се досеща, че вбесява майка, но може би е просто в такова добро настроение, че не мисли за това. Поглеждам я.
— Не и аз! Няма да допусна да бъда видяна заедно с вас двамата с тези просташки бради, а той — в този налудничав костюм. Защо някой път не го заведеш при неговия психиатър в този костюм, Джаки? Тогава той ще разбере за какво става въпрос.
Не реагирам. Татко също се преструва, че не забелязва; все още обикаля, ръцете му са сгънати в лактите и притиснати към тялото.
— Прекрасно, татко. Наистина е прекрасен ден; срамота е да го пропилеем затворени вкъщи; да отидем до Венеция. Мамо, сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?
Гледа ме втренчено и казва:
— Вие двамата можете да докарате всеки до лудницата. Защо не си го вземеш в Париж? Можете да си живеете под един от онези мостове заедно със скитниците и хипитата. Махайте се от очите ми, омръзна ми да ви гледам.
Изкарвам колата на заден ход и се отправяме към Венеция. Денят е един от онези чудесни, ясни, калифорнийски дни. От най-високата точка на Палм можем да видим планинските възвишения на каньона Топанга. Искам да открия къде точно се намират нашите сто и шейсет декара; за целта се опитвам да се ориентирам по ивиците разчистена земя за ограничаване на горските пожари. Поглеждам часовника си — минава два.
— Татко, какво ще кажеш: да отидем до нашето място в Топанга? Били понякога ходи там с приятел или сам, но аз самият не съм се качвал до горе.
— Добра идея, Джони. Мога да потичам по пътеките. Ей Богу, не съм ходил там повече от десет години! Винаги съм искал да си построя колиба горе, нещо като скривалище.