— Има ли някаква възможност родителите ви да живеят разделени известно време? На баща ви е необходима защитена среда, за да укрепне психиката му.
Това е, не можеш винаги да бягаш от проблема. Обяснявам, че не мога да се върна да живея тук, че не мога да взема при себе си нито майка, нито татко, че те са зависими от Перпечуъл, където имат пълна медицинска застраховка.
— Не можем да оставим майка сама, а тя превръща живота на Джоан в истински ад. Търсим медицинска сестра, която да живее с нея, но за нея е трудно да се намери подходящ човек. Нещо като старата гатанка за пилетата, лисицата и зърното; няма място за татко.
Обсъждаме проблема още известно време, без да стигнем до някакво решение. Предупреждавам го за убеждението й, че не е истински лекар и вероятно е „хипи“. Приема го спокойно. Изкушен съм да го попитам дали е женен, но успявам да се сдържа.
Прибирам се вкъщи и още от вратата усещам напрежение. Съобщението, че двамата с татко сме ходили до Топанга и сме седяли на върха на планината, не ни помага; този факт само допълнително потвърждава, че сме „хипита“.
Не знам откъде майка ми черпи вдъхновение, но новата й идея е невероятна. Убедена е, че психиатърът иска да вкара татко в някакво заведение. Разбира се, тя не пропуска да съобщи това в неговото присъствие. Убеден съм, че е израз на чиста злоба; твърде умна е да каже такова нещо случайно. Опитвам се да го обърна на шега, но тя задълбава. Сега се преструва, че това е идеалното разрешение на въпроса. Прехвърля се на другата си любима тема — как не може да се грижи сама за себе си с това нейно сърце и как никой не го е грижа за нея.
После преминаваме на още една от любимите й теми: какъв чудесен баща е бил татко и как ние не желаем да му помогнем, когато има нужда от това.
Седя и слушам, усмихвам се на татко, когато имам възможност. След известно време той успява да се измъкне и да отиде в оранжерията. Знам, че всъщност се пренася в Кейп Мей. Започвам да го разбирам — като алкохолик е, промъкващ се тайно до шкафа, в който е скрил някоя и друга бутилка.
Слушам я. Изведнъж осъзнавам, че тя самата ми предлага възможност да ги разделя поне за известно време. Планирам и изчаквам. Необходимо е да се улучи най-подходящото време. Няма смисъл да я прекъсвам. Знам, че ако мълча, тя ще се изчерпи. Обикновено се държи като актьор, който спира по средата на репликата си и се взира, за да разбере дали все още има някаква публика, след като няма реакция на най-добрата част от изпълнението му.
Номерът е да седиш тихо, лицето ти да не изразява никакви чувства, да не я гледаш в очите. Вторачвам се върху малката бенка отляво на брадичката й. От нея растат косми, които тя скубе. Непрекъснато се опитва да срещне погледа ми и аз знам, че е в капана; рано или късно ще спре. Прави го.
— Майко, ти си права!
Как ви се струва това като начало?
— Ти не можеш да живееш повече тук с татко. Няма смисъл да се развеждате; женени сте от толкова години и освен това един развод е против религията ви.
Нека се чуди над казаното. Почти толкова лукаво е, колкото лекцията ми в болницата за отчаянието.
— Мамо, защо не отидеш някъде на почивка? Не отивай далече от болницата, но си дай почивка. Защо да не отидеш до горещите минерални извори или не си вземеш стая в Санта Моника с хубав изглед към океана. Можеш да се разхождаш и да си починеш добре, почивка от семейния живот.
Подхвърлям последното в подкрепа на нейното виждане за света, основано на „сапунените опери“. Изчаквам реакцията й.
— Ти си полудял, Джаки! Ако го направя, той ще ме убие!
— Е, хайде сега, мамо! Нали ще бъда тук с него. Знам, че ще се безпокои за теб, но това ще му е от полза. Ще има време да се успокои. Докато се върнеш, той ще бъде нов човек.
Не трябваше да казвам това. Тя не иска нов човек, иска си стария; рискувам и оставям нещата така. Вече знам, че няма да замине.
— Джаки, ти се опитваш да разбиеш семейството на родителите си! Личи си, че твърде дълго си живял в Париж. Няма да напусна баща ти за нищо на света!
— Добре, тогава поне си почини малко при Джоан. Непрекъснато повтаряш, че се страхуваш от татко, че той искал да те убие, така че постой при нея, а аз ще остана тук с него.
Хванах я. Знае, че ако не отиде, всеки път, когато си отвори устата да лае за лудостта на татко, ще й го напомням. И наистина ще го правя. Седи, мълчи; умът й работи толкова бързо, че очите й почти се въртят в кръгове. Непрекъснато кръстосва краката си. Напомням й да не ги кръстосва. Притиска предизвикателно с пръст бузата си; наричах този неин любим жест „правене на трапчинка“.