— Джони, обикновено се къпя веднъж в седмицата; един възрастен човек като мен не се измърсява много.
— Само си измий ръцете и лицето, почисти си ноктите и зъбите — това е достатъчно.
Нямам намерение да го мия и обличам. Няма да му държа ръката, докато му търкам със сапун подмишницата. Ха! Нямах представа какво ме очаква.
Трудно ми е да се адаптирам. Татко винаги е бил толкова сръчен и способен човек. Не мога да приема, че това е старческо оглупяване. Той е отпуснат, инертен, тромав. Доста добър начин за оцеляване е този неговият: ако някой друг иска да направи нещо за теб, остави го да го направи. Но така той убива умението си да се справя сам. Той е обезсилен и омаломощен.
Измива се и се облича трудно и бавно. Когато най-после излиза от стаята, връзката му е изкривена, но си замълчавам. Изкарвам колата. Татко настоява да загрея мотора за пет минути, преди да потеглим. Отнасям се към това негово искане със съответното уважение.
Цял роман може да се напише за татко като шофьор. Шофира от шестнайсетгодишен до седемдесетгодишен. Никога не е катастрофирал, никога не му е бил предявяван иск за застраховка. До пенсионирането си навъртяваше средно над петнайсет хиляди мили на година.
Но когато отишъл да поднови шофьорската си книжка на седемдесетия си рожден ден, изпаднал в паника. Взел писмения изпит без проблеми, но поради възрастта му трябвало да мине и практически тест. Когато му го съобщили, той хвърлил шофьорската си книжка и напуснал.
Откъдето и да се погледне, тази негова реакция е напълно безсмислена — беше отишъл на изпита с кола, шофираше всеки ден. Чисто и просто бе загубил самообладание, това е. Беше толкова нервен и изплашен.
В едно конкурентно общество на един победител се падат хиляди губещи. Татко беше разделил хората на шефове и работници. Беше се поставил в категорията „работници“.
Мен възприема като шеф. Не мога да го убедя колко смехотворно е това. Никой не работи за мен и само мисълта за това ме изпълва с ужас и отвращение.
„Не, Джони, шефовете са си шефове, а работниците — работници. Ти си бос. Ти се държиш точно като такъв.“
Татко явно причислява шефа на изпитната комисия, който просто си е вършил работата, като началство. Смразява се, връчва му книжката си и оттогава не е шофирал.
Освен това е твърдо убеден, че не би могъл да издържи теста — сигурен е, че не става за нищо: толкова много неща не забелязва, неща, които могат да предизвикат катастрофи…
„Джон, когато човек е наистина добър шофьор, той може много добре да прецени кога престава да бъде такъв.“
И шофирането на майка е цяла история. Започва да кара кола едва в края на трийсетте си години въпреки усилията на татко да я научи от момента на женитбата им. На седемнайсет години той сам е сглобил първата си кола от стари части. Страхотен автомобил — нямал е даже предни стъкла. Толкова е говорил за него, виждал съм и снимката му. Леля ми Труде казва, че баща й, моят дядо, строго забранявал на сестрите на баща ми да се качват в този автомобил.
Когато бяхме деца, всеки неделен следобед на мама й се даваха уроци по шофиране. По това време имахме форд модел 1929. Татко купи тази бричка за петнайсет долара и я поправи. Тогава петнайсет долара бяха седмичната му надница. Като дете си въобразявах, че едно от най-тежките неща за човека е шофирането.
Татко повтаряше неуморно:
— Не се стягай, Бес, отпусни се. Всичко ще бъде наред.
Двамата с Джоан се бяхме сгушили, протегнали вратове напред, надничаме, кикотим се нервно. Най-страшният номер на мама беше при потегляне да включи на задна. Разнася се остър, стържещ звук от трансмисията и ние се удряме в предната седалка. Мама е враг на автомобила и на пътниците.
Толкова бе нервна, че не можеше да координира движенията си. Изпадаше в истерия и обвиняваше татко. Дори няколко пъти скочи от колата. Татко караше покрай нея, молеше я да се върне, а тя си вървеше край нея и плачеше.
Най-сетне майка взе шофьорската книжка в Калифорния. Този, който й я даде, направи груба грешка. Тя е заплаха за пътищата. Възможно ли е причината за това да са прекалено бързите реакции? Въображението й е прекалено силно, за да бъде добър шофьор. Непрекъснато нервничи зад волана и колата криволичи по шосето. Под нейните ръце автомобилът става неуправляем. Тя говори на колите, сякаш са живи същества, и критикува всеки шофьор, докато разстоянието между колите застрашително се скъсява.