Били развълнувано ми обяснява как работи слънчевият часовник. Той е убеден в гениалността на татко. Никога не съм предполагам, че толкова лесно може да се направи слънчев часовник. Представлява дъска, забита в земята под ъгъл с дължината на комплект напречни клинове, съединени с щифт под друг ъгъл. Часовете са прогорени на дъската с римски цифри.
Приготвяме си сандвичи със сирене и докато лежим във вътрешния двор и наблюдаваме слънцето да се мести по слънчевия часовник, се храним. Обяснявам колко добре е организирала Джоан нещата, колко удобно ще се чувства майка и каква възможност има наистина да си почине. Татко пита дали знаем значението на думата „gnomon“. И двамата го гледаме неразбиращо. Той става, отива до слънчевия часовник, посочва стрелката му и ни се усмихва.
Четири часът е и татко трябва да отиде при Делибро. Били решава да спи в планината. След срещата на татко с Делибро ще отидем до Венеция — смятам да рисувам няколко часа.
Докато той е с лекаря, прескачам до магазина на „Аарон Брадърс“ и купувам три нови платна, бои и две четки. Когато се връщам, татко е в приемната. Казва ми, че всичко е минало много добре. Когато излизаме, татко изважда от портмонето си листче; поглежда го, после поглежда мен.
— Джон, симпатичната негърка с едно зелено око, която ме посети в болницата и ми даде африканските теменужки, си написа тук телефонния номер и ми каза, че ако отидем у тях, ще мога да видя оранжерията й.
Гледа ме в очите едновременно невинно и боязливо. Господи, винаги може да ме изненада!
— Добре, татко, ще й позвъня отнякъде или когато се приберем вкъщи.
— Обади й се сега, Джони, преди да съм забравил отново. Уж мисля за това, а после забравям. Обещах й.
Спирам пред телефона в гаража и набирам номера. Почти съм сигурен, че е на работа или просто не си е вкъщи. Може би се надявам да е така. Някой отговаря.
— Ало, Алиша?
— На телефона. Джак, ти ли си? Как е баща ти?
Мили Боже, тя разпознава гласа ми!
— Добре е, Алиша. Помоли ме да ти се обадя. Той е чудесен. Няма да повярваш колко е силен и щастлив.
— Много бих искала да го видя и да му покажа моите растения. Ще се радвам да видя и теб, Джак.
Това е най-естественото нещо, което може да се каже, но то ме обърква.
— Кога е най-удобно, Алиша? И къде точно живееш?
— Работя нощем, така че най-добре е да дойдете сутринта след десет часа. Какво ще кажете за утре?
Татко се навежда, за да я чуе. Подавам му слушалката, за да мога да извадя хартия и молив, а и да дойда на себе си. Само гласът й беше достатъчен, за да ме извади от равновесие.
Татко слуша, кима с глава, усмихва се, радва се да я чуе, но не говори много. Вижда химикалката и листчето в ръката ми и ми подава слушалката. Алиша ми диктува адрес край Кловърфийлд в Санта Моника. Решаваме да се срещнем с нея там в десет часа.
Затварям телефона и се отправяме към колата, като че ли си уреждаме срещи всеки Божи ден.
В багажника са дрехите, с които рисувам, и се преобличам веднага щом паркираме.
Ще рисувам магазинчето на Тони и Шели, а после плажа и небето в цветовете на залеза.
Разтварям статива и веднага започвам. Тони намира стол за татко; той наблюдава, наслаждава се на хората, на моето рисуване, на плодовете, на залеза. Не му обръщам особено внимание.
Когато по-късно вдигам очи, татко е изчезнал! Скачам и оглеждам брега. Тони ровичка в сектора си за билки.
— Виждал ли си татко, Тони?
— Да-а, отиде със Сюзън. Не се безпокой. Татко ти е добре.
Стоя там с четка в ръка. С мъка преодолявам изкушението да се втурна след него. Решавам първо да довърша първото полагане на боя върху платното. Сюзън ще се погрижи за баща ми. Половин час по-късно той все още не се е върнал. Измивам четките с терпентин.
Отправям се към ресторантчето на Сюзън; минава шест часът. Венеция е красиво, но и опасно място; прекалено много гадни типове, пияници и наркомани се въртят наоколо, за да се чувства човек спокоен — особено на възрастта на татко.