Вървя до ресторанта на Сюзън. Пап се е облегнал навън от прозореца. Облечен е в любимото си женско облекло: пурпурна вечерна рокля, украсена с пайети, и раздърпана боа около врата. Изглежда истински диво в съчетание с пясъчно-бялата му брада, тип Хо Ши Мин. Кима и ме кани с ръка да се кача горе при тях.
Заобикалям и се изкачвам по пожарното стълбище: единствената възможност да стигне човек до стаите, като се изключат стълбите от самия ресторант. Стаята вони на марихуана и татко е проснат върху три копринени възглавници. Сюзън се е свила на възглавницата до него и търка лице в брадата му.
— Не се безпокой за баща си, Джони. Той е много добре. Сигурно е един от най-хубавите хора в целия свят.
Какво, по дяволите, да направя? Исусе, самият аз изпитвам ужас, когато стане въпрос за марихуана, а ето го тук баща ми — враг на хипитата, лежи си на леглото и ми се усмихва в стая, в която не може да се диша от миризмата й. Влизам и се отпускам в поза „лотос“; всичките тези йогистки упражнения да влязат в действие поне веднъж.
— Как си, татко?
— Много добре, Джони. Мислиш ли, че след тези малки цигари с марихуана ще пропуша отново? Знаеш, че години наред пушех като комин; не ми се иска да започвам отново.
— Не мисля, че има опасност; това не е като пушене на обикновени цигари. Как се чувстваш?
— Трябва да дават това на всички стари хора, Джони. Срамота е да се хаби по младежите. Казвам им тук, че си пропиляват живота като седят вътре и пушат, без да вършат нищо, когато целият свят навън е на тяхно разположение. Но за дядка като мен е наистина нещо хубаво.
Протяга ръка за фаса с марихуана от Пап, всмуква и бавно изпуска дима.
— Ей, Джони, марихуаната наистина прогонва този вътрешен страх. Освен това забелязвам неща, които никога не съм виждал по-рано. Знаеш ли, че между слънчевите и сенчестите места има синя искряща ивица?
Поглеждам Сюзън. Тя взема фаса и го подава обратно на Пап. Целува татко по бузата и прикляка с голи крака до мен в нейната почти прозрачна пола.
— Не се безпокой, Джони, той е добре. Върни се при картината си и не се тревожи; той си прекарва добре.
По дяволите! Безполезно е да правя сцена. Връщам се при „Плодове и ядки“.
Татко се явява на хоризонта към седем часа в отлично настроение. Маха ми с ръка от предната врата, идва при мен, сяда на стола си и се вторачва в залеза; моят баща, моят слънчев часовник. Завършвам по-голяма част от полагането на дебел слой боя към седем и половина и си събирам нещата. Тръгваме за вкъщи.
По пътя решаваме да отидем да изглеждаме една игра на игрището. „Доджърс“ играят срещу „Филис“. Ще имаме достатъчно време, ако отидем направо на игрището. Отправям се в тази посока по магистралата на Санта Моника. За вечеря ще си купим хот-дог.
Закарвам татко до будката за билети и паркирам колата. Когато се връщам, той вече е купил билети — добри места, на третия ред. Все още не мога да свикна с новия образ на татко; никога не е купувал билети сам — поне не през последните трийсет години.
Между второто и третото удряне на топката купувам по два хот-дога за всеки и бира. Татко вика и за двата отбора едновременно. Всъщност той вика за отбора, който има правото на удар. Става прав, вика, размахва юмрук при удар. За него е удоволствие да вика на воля, без някой до него да го възспира; дълго време ще трябва да вика, ако иска да навакса изгубеното.
„Доджърс“ печелят благодарение на Гарви и неговия удар; татко решава накрая да бъде привърженик на „Доджърс“.
Предполагам, че може да се наслаждава повече на срещите, ако идва тук с Марио; по-голямо удоволствие изпитва човек, когато е с познавач на играта, а Марио е бивш играч.
— Правилно, Джони. Знаеш ли, че никога не съм успял да опозная Марио. Той идва с Джоан, седи там или дреме, или отива в задната стая. Не му е лесно да се държи настрана от майка ти и да не допуска да се вбеси от приказките й.
Когато се каним да си лягаме, телефонът звъни. Първата ми мисъл е, че се обажда Джоан; мама е получила нов инфаркт и е умряла, докато ние се развличаме. Но е майка. Чуди се къде сме били. Казвам й, че сме ходили на мач.
— Въртя от един часа следобед. Не е възможно да сте били на игрището целия ден. Искам да говоря с баща ти.
Отварям си устата да й кажа, че е заспал, но се сещам, че тя е звъняла на всеки половин час и знае, че това не е възможно.
Татко се приближава. Слагам ръка на слушалката и го предупреждавам, че се обажда мама. Усмихва се като опитен администратор, който взема слушалката от секретарката си. Мисля си: „Край, сега ще става, каквото ще става, търси повод за развод, а може би вече ги е измислила.“ Това е решителен тест: ще се огъне ли отново под натиска й?