— Не се шегувам, Джоан. Рисувах на плажа, той изчезна и го намерих там, където ти казах. Смята, че всички стари хора трябва да пушат марихуана и че това е твърде хубаво нещо да се хаби по деца. Черното момиче е онова, което идва при него в болницата и му даде африканските теменужки; утре отиваме да разгледаме нейната оранжерия.
— Измисляш си, Джак. Не, не си измисляш; дори и смахнат като тебе не може да измисли такова нещо. Майка е права; човек не може да има никакво доверие на вас двамата.
После избухва в смях и смехът й по телефона звучи, като че ли всеки момент ще се превърне в плач. Не бях разбрал колко е близо до истерия.
— Всичко е наред, Джоан. Той няма да ни издаде. Лъга я така умело тази вечер по телефона. Каза й, че сме вечеряли пица и салата, когато ядохме само хот-дог и пихме бира, докато гледахме мача. Той става все по-добър в това отношение; скоро ще може да се присъедини към отряда на Питър Пан заедно с нас; може да бъде Тинкър Бел.
— Но казвам ти, Джак, ако тя продължава да тича след мен и да поправя всичко, което върша, като не спира да мърмори на тема мръсотия и позор, много е вероятно да я убия.
— Добре, Джоан, направи го. Обещавам да платя гаранцията, да наема най-добрия адвокат и да потвърдя всяко алиби.
Смеем се няколко минути на тази идея, после тя прекъсва.
Сутринта след закуска посещаваме Алиша. И двамата се опитваме да се държим така, като че ли това е най-естественото нещо в света; просто ще се видим с една дама във връзка с някакви растения.
Домът й се намира зад къща-близнак; влизаме през вратата и вървим по тясна алея, която преминава в добре поддържана градина пред ниска, бяла, дървена постройка. Боята е напукана и се лющи и под нея се показва естествено дърво. Изкачваме двете стъпала на разнебитена веранда и чукаме на вратата. Не се поглеждаме. И двамата се чувстваме като петнайсетгодишни момчета, които отиват да вземат момичета от къщи, за да ги заведат на кино. Обаче става въпрос само за едно момиче, и то е с едно зелено око, а другото е златистокафяво и не е на петнайсет години.
Прозорците са с красиви пердета и сандъчета, пълни с цветя. Оглеждам се, но не виждам никаква оранжерия. Има обаче хранилка за птици. Конопарчета, косове, гълъби, скорци и врабчета летят наоколо, кълват семената в нея или разпръснатите по земята.
Вратата се отваря и тя застава на прага. Облечена е в дънки и блуза с гол гръб.
— Страхувах се, че няма да дойдете. Влизайте.
Поглежда татко. Стаята е малка, но красива: светла, чиста и уютна.
— Господин Тремънт. О, Боже! И изглеждате прекрасно — така се радвам, че сте тук!
Докато говори, тя върви към татко, хваща го първо за ръцете със силните си тесни длани. Той й се усмихва. После импулсивно обгръща брадясалите му бузи с двете си ръце и го целува силно по устата. Баща ми дори няма време да издаде напред устни за целувка. Това е истинска целувка, не толкова истинска, колкото целувката ни онази нощ, но много близо до нея. Той стои, зашеметен, все още се усмихва; клати глава и се обляга с две ръце върху бастуна.
— Добре направих, че си взех бастуна — иначе щях да падна, Алиша; ти направо вземаш дъха на стареца.
— Хайде, хайде, господин Тремънт, не сте толкова стар; вие сте мъж, на когото една жена може да има доверие, нали, Джак?
Кимам. Татко ме поглежда, после се обръща към нея.
— В такъв случай ти можеш да започнеш да ме наричаш Джак, а него — Джони. Така го наричам аз. За майка му той е Джаки, но мисля, че това хич не му харесва. Като се замисли човек, той сигурно не харесва и Джони; опитай Джон.
Алиша слага ръце на кръста си, оглежда го изпитателно със свити устни.
— О’кей, тогава ти си Джак.
Посочва татко.
— А ти си Джак Младши. О’кей?
— О’кей.
Хваща ни за ръце и ни тегли към себе си. Тази блуза й е малко широка и когато тя прави това, се виждат твърдите й гърди.
— Хайде, ще ви покажа моите растения.
Вървим през къщата, кухнята и през задната врата влизаме направо в нещо като джунгла. По размери и почти като татковата, но е някак по-буйна и влажна, по-тропична; има повече цветя и силни, упойващи миризми.
Двамата с татко сме поразени и очаровани. Алиша пуска ръцете ни, пристъпва напред и се обръща да ни погледне отново с ръце на кръста. Слънчевата светлина се просмуква между папратите и листата и я покрива с различни фантастични фигури от светлина и сянка. Мисля си за Гоген и за Реноар, за онези прекрасни градини на Моне и разбирам към какво са се стремели.