— Направих я сама. Това тук беше само полусъборена задна веранда. Прозорците са от къща на Двайсет и трета улица, която събориха. За трийсет и пет прозореца платих само двайсет и пет долара, но трябваше да ги довлека дотук сама. В такива моменти една жена може да пожелае да има мъж в къщата.
Все още сме зашеметени. Беше посипала пода със счукана кристална бяла скала. Полиците за цветя бяха подредени в редици. В сравнение с това място татковото изглеждаше почти занемарено. От дървени приспособления за цветя наоколо висяха различни видове орхидеи. Имаше много екзотични цветя с всякакви цветове — от почти черно до огненочервено, блестящо жълто, различни нюанси на наситено синьо. Цветчетата бяха на точки или на райета; листчетата им бяха дълги, гладки или извити и накъдрени.
— Е, как ви се струва?
Все още стоеше там. Татко пристъпи бавно и внимателно, като че ли се страхуваше, че може да падне. Тя протегна ръце и го прегърна; той я обгърна с ръце. И двамата мълчат. Смутен съм; може би трябва да изчезвам. Баща ми я целува по устните.
— Алиша, това е най-красивото място, което някога съм виждал. По-красиво е дори от Хаваите. Сега знам защо имаш това зелено око.
— А ти, Джак Младши, парижки художнико, какво мислиш?
— То е толкова красиво, колкото си и ти, Алиша. Това е твоят свят. Сигурно ти е трудно да го напускаш всеки ден.
— Наричам го „Рай“; и няма значение колко лоши могат да бъдат нещата отвън; знам, че винаги мога да дойда тук и да бъда щастлива сред цветята си.
— Знаеш ли, Алиша, в моето място в Кейп Мей и аз построих оранжерия от стари прозорци, но в нея има само разсад за ранни домати.
— Не знаех, че си живял в Кейп Мей, Джак.
О, Боже! Духът изскочи от бутилката. Тази оранжерия трябва съвсем да го е сбъркала. Отварям уста, за да оправя нещата, колкото мога, но татко клати глава и се подсмива.
— Никога не съм бил там, Алиша; но на мене ми харесва да си представя, че живея там; обичам да си измислям разни истории за себе си; места като това тук много помагат за такива неща. Може и да съм малко луд, не знам.
— В такъв случай и аз съм луда. Идвам тук и понякога си представям, че съм африканска кралица, която говори с цветята си; а понякога си въобразявам, че съм растение. Поемам слънчевите лъчи, пия влагата и чувствам как прониквам в земята. Цъфтя и разтварям венчелистче.
Господи, тези двамата са като брат и сестра! Алиша се вглежда в очите на татко и те се пренасят в някакъв друг, достъпен само за тях свят.
— Ще ми покажеш ли какво имаш тук, Алиша? Виждам някои растения за пръв път. А ако ми дадеш клончета, ще ти бъда много благодарен.
И те потъват в техния свят. Джак Младши е отново невидимият човек. Вървя след тях, слушам ги да говорят за присаждане, оформяне на листата и за коренища. Не ми е интересно, така че се връщам назад и сядам във всекидневната. Няма да им липсвам. Намирам куп списания и привършвам третото, когато те най-сетне излизат от оранжерията.
Татко носи мокро чувалче от зебло, напълнено с корени, стебла, листа и предполагам — семена, грудки и спори. Все още си говорят и се смеят.
— Джак Младши, съжаляваме, че те оставихме сам толкова време, но трябва да знаеш, че едва сме започнали. Баща ти е първият човек, с когото разговарям истински. Никой досега не се е интересувал от нещата, които имат значение за мен.
Татко стои със своето мокро чувалче от зебло, поглежда ме хитро, едновременно плах и сияещ от удоволствие.
— Алиша знае много неща, Джон. Растенията оживяват, когато тя заговори за тях: почти ги виждам да се движат, чувам ги как слушат.
— Джак Младши, сигурен ли си, че Джак е обикновен бял човек? Погледни тази кожа, погледни тези устни.
Татко се кикоти, премества чувалчето в другата си ръка.
— Ще ти кажа, Алиша, от петдесет години жена ми твърди, че в мен тече негърска кръв; освен това тя е сигурна, че съм луд, така че може и да си права.
Господи, по-добре да го изкарам оттук, преди да започне да удря с пръсти по африкански тъпани!
На вратата тя ни разцелува и двамата. Алиша шепне на ухото ми:
— Прав беше онази нощ, когато каза, че баща ти е човек, който лесно може да бъде обичан. Спомням си и втората част. Защо не ми дойдеш на гости; може би ще можеш да ме нарисуваш в моя „Рай“? Ще ти бъда добър модел.